Пол Остър - Лунен дворец

Добре, добре, стига толкоз. Това не е важно. Трябваше да ти го кажа, колкото да те въведа в обстановката. Ако ти притрябва обяснение за случилото се, бракът ми с Елизабет ще ти помогне. Не казвам, че е единствената причина, но със сигурност беше един от факторите. Когато ми се отвори възможност да отида на Запад, вече нямах никакви угризения и побързах да се махна. Видях в това сгоден случай да изляза от играта и приех предизвикателството.

Не си мислех, че така ще стане. Казах си: три-четири месеца и се връщам. Нюйоркските ми приятели смятаха, че съм откачил да ходя в оная пустош, пък и не виждаха никакъв смисъл. Върви в Европа, викаха ми, в Америка нищо не можеш да научиш. Опитвах се да им обясня и докато говорех, усещах как все повече се навивам. Хвърлих се в приготовленията с голям ентусиазъм, нямах търпение да тръгна. Още преди това бях решил да взема със себе си един младеж на име Едуард Бърн или Теди, както му викаха техните. Баща му ми беше приятел и дълго ме увещаваше да го включа в пътуването. Нямах никакви сериозни възражения. Дори смятах, че момчето ще ми бъде добра компания, тъй като беше веселяк. Освен това на няколко пъти бях плавал с него и знаех, че не се паникьосва лесно. Беше издръжлив, схватлив, силен, атлетичен и само на осемнайсет или деветнайсет години. Мечтаеше да стане топограф и член на Дружеството на американските геолози и землемери, така че цял живот да работи на открито, да обикаля непознати земи. Такова беше времето, Фог. Теди Рузвелт, нали знаеш, дълги, извити нагоре мустаци, мъжественост и перчене. Бащата на Бърн му купи всичко необходимо: секстант, компас, теодолит и каквото там трябваше, а аз пък се запасих с материали за няколко години. Моливи, въглени, бои, четки, цели топове платно и хартия — възнамерявах да работя много. Моран вече ме беше убедил напълно и очаквах големи неща от пътуването. Смятах, че ми предстои да създавам шедьоври и затова не исках да остана без материали.

Въпреки леденото й поведение в леглото, Елизабет започна да се притеснява от моето пътуване. Колкото повече наближаваше времето да тръгвам, толкова по-нещастна се чувстваше — току избухваше в плач и ме молеше да се откажа. И досега не разбирам защо беше всичко това. Би трябвало да се радва, че ще се отърве от мен. Беше напълно непредсказуема жена, винаги вършеше обратното на това, което очаквах. През последната нощ преди тръгването ми стигна дотам да направи и върховната саможертва. Май предварително си беше пийнала — нали разбираш, колкото за кураж, — след което направо ми се предложи. Разтворени обятия, затворени очи, като истинска мъченица. Никога няма да я забравя. „О, Джулиан — повтаряше непрекъснато, — скъпи ми съпруже“ Като повечето луди и тя, изглежда, е предусещала какво ще се случи, вероятно е знаела, че нещата ще се променят необратимо. Спах с нея през въпросната нощ — нали в края на краищата това ми беше задължение, — но не се размекнах, не позволих да стане нейното и на следващата сутрин потеглих. Излезе, че тогава я видях за последен път. Така било писано. Изброявам ти само фактите, ти можеш да правиш с тях каквото намериш за добре. Тази нощ не остана без последици честно е и това да ти кажа, но мина много дълго време преди да ги науча. Всъщност трийсет години, цял един живот. Последици. Така става, момчето ми. Винаги има последици. Харесва ли ти или не — това е положението.

Двамата с Бърн тръгнахме с влак. Чикаго, Денвър, та чак до Солт Лейк Сити. По онова време това беше едно безкрайно пътуване и когато най-накрая стигнахме, имах чувството, че съм пътувал цяла година. Беше април 1916 г. В Солт Лейк Сити намерихме водач, но колкото и невероятно да ти се струва, малко по-късно още същия следобед той си изгори крака в ковачницата и се наложи да търсим друг човек. Това беше лош знак, но човек никога не мисли за тези неща, когато му е времето, а продължава да си действа, както си е наумил. Човекът, когото наехме, се казваше Джак Скорсби. Бивш кавалерист, около четирийсет и осем — петдесет годишен, стара кримка. Хората, които разпитахме, ни казаха, че познава територията добре, във всеки случай не по-зле от всеки друг. Нямах избор, трябваше да им повярвам. Тези, с които разговарях, естествено, ми бяха непознати, и преспокойно можеха да ме излъжат, просто защото не им пукаше. За тях бях наивник, при това богат наивник от Изтока, защо трябва да им пука за мен? Така започна, Фог. Просто нямах друг избор, освен да се хвърля слепешката напред и да се надявам на късмет.