Пол Остър - Лунен дворец

След като веднъж го бях видял, започнах да следя какво пишат вестниците за него. По онова време те пишеха непрекъснато, съобщаваха за новите му изобретения и цитираха всяка негова дума — все странни неща, които бълваше пред всеки, благоволил да го изслуша. Беше много подходящ материал за пресата. Този вампир, на когото възрастта мъчно можеше да бъде определена, живееше сам-самичък в хотел „Уолдорф“ — изпитваше панически ужас от всякакви микроби, страдаше от всевъзможни фобии и от пристъпи на свръхчувствителност, която го подлудяваше. Когато в съседната стая жужеше муха, на него му звучеше като самолетна ескадрила. Когато минаваше под мост, усещаше как той затиска мозъка му, сякаш всеки миг ще рухне отгоре му. Лабораторията му се намираше в Южен Манхатън, между Уест Бродуей, мисля, че беше Уест Бродуей, и Гранд. Какво ли не изобрети там. Радиолампи, радиоуправляеми торпеда, имаше планове и за безжично електричество. Да, точно така, безжично. Забиваш един метален кол в земята и смучеш енергия направо от въздуха. Веднъж заяви, че е построил апарат, задействащ се със звукови вълни, който може да концентрира земните импулси в една-единствена малка точка. Направи демонстрация и насочи въпросната точка срещу стената на една сграда в Бродуей. След пет минути цялото здание се разклати и със сигурност щеше да рухне, ако не беше преустановил експеримента. Като малък много обичах да чета за такива неща, главата ми беше пълна с подобни чудатости. Хората разправяха какво ли не за Тесла. Мислеха го за пророк на бъдещето и го гледаха със зяпнали уста. Пълно господство над природата! Свят, в който всяка мечта става действителност! Най-чудовищните глупости обаче разпространяваше човек на име Джулиан Хоторн, син на големия американски писател Натаниъл Хоторн. Джулиан. Така се казвах и аз, ако си спомняш, и затова започнах да следя писанията на младия Хоторн с известна доза личен интерес. Той беше много известен по онова време — истински бездарник, за разлика от баща си. Долнопробен драскач. Представяш ли си — да израснеш в компанията на Мелвил и Емерсън и да се окажеш такъв тъпанар. Беше написал повече от петдесет книги, както и стотици статии по списанията, и всичко — боклук. В един момент дори се озова в затвора за борсова измама или пък беше преметнал данъчните, вече не си спомням. Във всеки случай този Джулиан Хоторн беше приятел на Тесла. През 1899-а или 1900-а Тесла отиде в Колорадо Спрингс, за да построи лаборатория в планината и да изучава кълбовидната мълния. Една вечер работил до късно и забравил да изключи приемателя. Машината взела да издава странни шумове. Атмосферни смущения, радиосигнали и тем подобни. Когато обаче на следващия ден разказал това на журналистите, Тесла заявил, че то доказва съществуването на съзнателен живот в космоса и че проклетите марсианци се опитали да установят връзка с него. Ако щеш вярвай, но никой не се изсмя на тези негови твърдения. По време на някакъв банкет самият лорд Келвин, доста подпийнал, заявил, че това е най-голямото научно откритие на всички времена. Не след дълго Джулиан Хоторн написа обширна статия за Тесла в едно от водещите ни списания. В нея се твърдеше, че Тесла притежава толкова развит ум, че по всяка вероятност не е човек. Че е роден на друга планета — Венера, май нея споменаваше, след което бил изпратен на Земята със специална мисия: да разкрие пред човека тайните на природата и Божия промисъл. И ти сигурно пак ще си помислиш, че всички са се изсмели, но нищо подобно не се случи. Повечето хора възприеха думите му съвсем сериозно, а и досега — вече шейсет или седемдесет години по-късно — още съществуват хиляди, които вярват в това. В Калифорния и до днес има секта, която почита Тесла като извънземен. Не е нужно да ми вярваш. Пазя част от книжнината им у дома и ще можеш сам да се увериш. Павел Шум ми ги четеше на глас в дъждовни дни. Страхотни измишльотини. Можеш да се спукаш от смях.

Разказвам ти всичко това, за да добиеш представа за времето на моята младост. Тесла не беше случаен човек и когато пристигна да строи кулата си в Шорам, не можех да повярвам на късмета си. Той беше самото величие, което всяка седмица пристигаше в малкия ни градец. Гледах го как слиза от влака и си мислех, че само от гледането мога да науча едно — друго, а приближа ли се, ще прихвана нещичко и от неговата гениалност, както се прихваща заразна болест. Така и не се престраших да го заговоря, но това нямаме никакво значение. Самата мисъл, че е наоколо, че мога да го зърна, когато пожелая, ме вдъхновяваше. Веднъж обаче погледите ни се срещнаха. Спомням си този случай много добре, защото бе много важен за мен. Погледите ни се срещнаха и аз усетих как той гледа през мен, сякаш въобще не съществувах. Невероятен миг. Почувствах как очите му влязоха в моите и излязоха отзад през черепа, прогориха мозъка ми, който изшъшка и се превърна в купчина пепел. За пръв път в живота си разбрах, че съм едно нищо, едно абсолютно нищо. Не, това не ме разстрои по онзи изтъркан начин, за който сигурно си мислиш. Бях поразен, но щом първоначалният шок отмина, се почувствах окрилен, сякаш бях успял да надживея собствената си смърт. Не, не го казах добре. Разбираш ли, бях само на седемнайсет години, не съвсем момче, но не и мъж. Когато очите на Тесла ме пронизаха, за пръв път опитах вкуса на смъртта. Нещо такова. Усетих вкуса на тленността в устата си и в същия миг разбрах, че няма да живея вечно. Вярно, минава време, докато го разбереш, но когато това се случи, всичко в теб се променя и вече никога не можеш да бъдеш същият. Бях на седемнайсет години и изведнъж без сянка на колебание проумях, че моят живот си е мой, че принадлежи само на мен и на никой друг.