Пол Остър - Лунен дворец

— Ясно накъде биеш. Трябва да се изложат някои основни факти.

— Точно така.

— Но защо смяташ, че ще ти ги отпечатат?

— Отпечатаха ги преди петдесет и две години. Не виждам защо сега да не се възползват отново от случая.

— Нищо не разбирам.

— Бях мъртъв. Не печатат некролози на живи хора, нали така? Бях мъртъв или поне ме смятаха за такъв.

— И си мълчал досега?

— Не исках да се обаждам. Предпочитах да ме смятат за мъртъв, а след като и във вестниците го отпечатаха, можех спокойно да си остана мъртъв.

— Сигурно см бил важна клечка.

— Много важна.

— Тогава защо не съм чувал името ти преди?

— Защото имах друго име, но се освободих от него, след като умрях.

— Как се казваше преди?

— Шашаво име. Джулиан Барбър. Винаги съм го мразел.

— И за Джулиан Барбър не съм чувал никога.

— Беше толкова отдавна, че вече никой не си спомня. Фог говорим за времето преди петдесет години. Хиляда деветстотин и шестнайсета — седемнайсета. Потънах в пълна неизвестност, както казват, и оттогава не съм се мяркал.

— С какво се занимаваше, когато беше Джулиан Барбър?

— Бях художник. Голям американски художник. Ако бях продължил, сигурно щях да бъда признат за най-големи художник на моето време.

— Скромна преценка.

— Това са голите факти. Кариерата ми беше съвсем кратка, просто нямах време да поработя достатъчно.

— Къде са картините ти сега?

— Нямам никаква представа. Предполагам, че до една са изчезнали яко дим. Това вече не ме интересува.

— Защо тогава искаш да си пишеш некролога?

— Защото скоро ще умра и тогава няма да ми пука дал тайната е разкрита или не. Първия път я оплескаха. Сега, когато смъртта ми ще бъде самата истина, им давам възможност да си поправят грешката.

— Разбирам — казах, въпреки че вече нищо не разбирах.

— И в тази истина, естествено, краката ми играят важна роля — продължи. — Сигурно си се чудел какво им има. Всички се чудят и това е нормално. Моите крака. Моите съсухрени безполезни крака. Ако искаш да знаеш, не съм недъгав по рождение, това мога да ти издам за начало. Навремето бях пъргав веселяк, целият кипях от енергия, вършеехме с компанията от сутрин до вечер. Говоря ти за Лонг Айланд и за голямата къща, в която прекарвахме летата. Сега там е вила до вила и паркинги, но навремето беше блажено местенце — само ливади и безкрайно крайбрежие, един малък рай на земята. Когато се преместих в Париж през 1920-а, не беше нужно да казвам истината на когото и да било. Въобще не ме интересуваше какво ще си помислят. За тях беше важно да звуча убедително, за останалото не даваха и пет пари. Бях си измислил няколко историйки и всяка беше по-добра от предишната. Изваждах ги според случая и настроението си, а докато ги разказвах, винаги ги попроменях лекичко, доукрасявах някоя случка или доизкусурявах някоя подробност, играех си с тях години наред, докато съвсем ги натаманих. Най-добри бяха военните ми измишльотини, просто ми идеха отръки. Говоря ти за Голямата война 20 20 Има се предвид Първата световна война. — Б.пр. , онази, която разби сърцата на хората, войната, с която свършиха всички войни. Да можеше да ме чуеш как разправям за окопи и кал. Бях красноречив, вдъхновен. Умеех да им обясня какво е това страх по-добре от всеки друг — оръдията, чиито гърмежи изпълваха нощта, затъпелите от ужас пехотинци, готови да напълнят гащите всеки миг. Шрапнел, им разправях тогава, над шестстотин парченца извадиха от двата ми крака — това е, което се случи, французите веднага налапваха въдицата, умираха да ме слушат. Имах и друга история за ескадрилата „Лафайет“. Толкова живо описание, че всички ги полазваха тръпки, за това как съм бил улучен от един шваба. Чудесна история, повярвай ми, след нея всички започваха да ме молят да им разкажа и още нещо. Единственият ми проблем беше да не забравя коя история на кого съм пробутал. Години наред ги помнех и гледах да не бъркам, така че когато срещна същите хора, да не им разкажа някоя друга версия. Имаше известна тръпка в мисълта, че всеки момент могат да ме спипат, че някой съвсем ненадейно може да се изправи, да ме посочи с пръст и да ме нарече лъжец. Но щом си решил да лъжеш, трябва да си поемеш последствията.

— И през всичките тези години на никого не си казвал каква е истинската история?

— На никого.

— Нито дори на Павел Шум?

— Най-малко пък на него. Човекът беше самата дискретност. Никога не ме попита и аз никога не му казах.

— А сега си готов да я разкажеш, така ли?