Пол Остър - Лунен дворец

— И като си помислиш — продължи Ефинг, — английският дори не беше първият му чужд език.

Тогава наистина си позволих да възроптая, защото забележката му ме жегна жестоко.

— Ако ти е за чужд език — отвърнах му, — мога да ти доставя това удоволствие. Какво ще кажеш за латински? Ако искаш, отсега нататък ще ти говоря само на латински. Нещо повече, ще ти говоря на развален латински. Тогава би трябвало да ме разбираш с лекота.

Това, естествено, беше голяма глупост и Ефинг веднага ме сложи на място.

— Млъквай и говори, момче! — отсече той. — Кажи ми как изглеждат облаците. Всеки един от тях ей там на запад, докъдето ти стигат очите.

За да изпълня това, което Ефинг искаше от мен, първо трябваше да се науча да не му се връзвам. Най-важното беше да не се впрягам от ултимативния му тон, а да го трансформирам в нещо, което самият аз искам. В края на краищата в желанието му нямаше нищо лошо. Ако можех да го възприема нормално, именно усилието да описвам нещата точно и дисциплината, която то изискваше, можеха да ме научат да постигна онова, към което най-много се стремях — смиреност, търпеливост, взискателност. Вместо да се дразня от това досадно задължение, започнах да гледам на него като на интелектуално упражнение, в процеса на което можех да се науча да възприемам света така, сякаш го откривам за пръв път. Какво виждаш? — така се питах. И като го виждаш, в какви думи ще го облечеш? Светът влиза в нас през очите, но не можем да го осмислим, преди да е слязъл в устата ни. Започнах да оценявам това голямо разстояние, започнах да разбирам колко дълго трябва да пътува въпросното нещо, за да стигне от едното място до другото. Всъщност разстоянието не беше повече от два-три инча, но като се вземат предвид всички сблъсъци и загуби по пътя, то по нищо не се отличаваше от цяло пътуване до луната. Първите ми опити с Ефинг бяха доста нескопосани — размити сенки на неясен фон. Всички тези неща съм ги виждал и преди, казвах си, защо ми е толкова трудно да ги опиша? Противопожарен кран, такси, пара, която се издига над тротоара — все до болка познати неща, чувствах, че отлично ги познавам. Ала очевидно никога не съм си давал сметка за тяхната изменчивост, за начина, по който се променят според силата или ъгъла на падащата светлина, начина, по който започваха да изглеждат другояче в зависимост от онова, което се случваше наоколо — минаващ човек, внезапен порив на вятъра, причудливо отражение. Всичко се намираше в постоянно движение и макар на пръв поглед тухлите в стената да си приличат като две капки вода, не можеше да се каже, че са напълно еднакви. Нещо повече, една и съща тухла никога не е същата. Тя се износва, неусетно се изронва под влиянието на въздуха, студа, горещината и бурите, които често я атакуват, и в крайна сметка, ако човек би имал възможност да я съзерцава в продължение на векове, би установил, че един ден ще изчезне от само себе си. Всички неодушевени предмети се разпадат, а одушевените умират. Щом си го помислех, главата ми започваше да пулсира. Представях си бясното и хаотично движение на молекулите, неспирните експлозии на материя, сблъсъците, врящото гърне под повърхността на нещата. Сетих се за предупреждението на Ефинг: не приемай нищо на доверие! От нехайна небрежност минах в другата крайност — напрегнато вторачване. Описанията ми станаха прекалено точни, тъй като отчаяно се опитвах да уловя всеки възможен нюанс в наблюдавания обект и по този начин го претрупвах с детайли, толкова се страхувах да не изпусна нещо. Изстрелвах думите си като картечница, като стакато от автоматичен огън. Ефинг непрекъснато ми казваше да говоря по-бавно, оплакваше се, че не може да следи мисълта ми. Но проблемът не беше толкова в моето поднасяне на фактите, колкото в общия подход. Използвах твърде много думи, наслагвах ги една връз друга, но те, вместо да разкрият описвания обект, по-скоро го затрупваха, замъгляваха, заравяха го под лавина от ненужни подробности и геометрични абстракции. А най-важното, което не биваше да забравям, бе, че Ефинг е сляп. Значи не трябваше да го изтощавам с дълги списъци от думи, а да му помогна сам да види обекта. В крайна сметка думите са без значение. Тяхната задача е само да му „отворят очите“ колкото е възможно по-бързо, а за да стане това, трябваше да ги накарам да изчезнат миг след произнасянето им. Нужни ми бяха седмици къртовски труд, за да опростя изреченията си, да се науча как да отделям видимото от същественото. Открих, че колкото повече въздух оставям около нещата, толкова по-добри резултати се получаваха, защото така Ефинг можеше сам да върши най-важната работа — да си конструира образа на базата на няколко думи, да усети как собственият му ум пътува към това, което му описвах. Възмутен от по-ранните си изпълнения, започнах да се упражнявам насаме, нощем, докато лежах в кревата, например. Описвах си наум предметите в стаята, за да се усъвършенствам. Колкото повече работех, толкова по-сериозно започнах да гледам на това занимание. Вече го възприемах не толкова като естетическо упражнение, колкото като морално задължение и затова взех по-малко да се дразня от критиките на Ефинг, дори се замислих дали неговото нетърпение и недоволство не могат да ми послужат за една по-висша цел. Аз бях монахът, който търси просветление, а Ефинг беше моята власеница, камшикът, с който трябваше да се бичувам. Ставах все по-добър, по този въпрос две мнения нямаше, но това съвсем не означаваше, че съм доволен от себе си. Изискванията на думите са неимоверно високи — човек се среща с провала твърде често, за да се радва на случайните си успехи. С течение на времето Ефинг ставаше все по-толерантен към моите описания, но не мога да кажа дали всъщност бях успял да задоволя взискателността му. Може би просто бе вдигнал ръце от мен или беше изгубил интерес към света. Трудно ми е да преценя. В крайна сметка нищо чудно просто да бе свикнал с езика ми.