Пол Остър - Лунен дворец

На третия ден изгря слънце. Ефинг изкара обичайната си сутрешна дрямка и когато госпожа Хюм го изведе от спалнята в инвалидната количка точно в десет, беше напълно готов да потегли на първата ни разходка заедно — целият навлечен с тежки вълнени дрехи, размахал бастун в дясната си ръка. Всичко можеше да се каже за Ефинг, само не и че гледа на света равнодушно. Очакваше тази наша екскурзия из улиците на квартала с ентусиазма на изследовател, който тръгва на първата си експедиция в Арктика. Разбира се, приготовленията за излета бяха безброй. Преди тръгване трябваше да се провери температурата на въздуха и скоростта на вятъра, предварително да се уточни маршрута и да се види дали Ефинг е подходящо облечен. В студено време той се подсигуряваше и с всевъзможни други, съвсем безполезни защитни средства — слагаше по няколко пуловера и шалове, огромен балтон, който стигаше до глезените му, ръкавици и руска кожена ушанка, завиваше се с одеяло. В особено мразовити дни (когато температурата падаше под трийсет градуса 19 19 По фаренхайт — Б.пр. ), надяваше и скиорски очила. Почти не се виждаше под всичките тези дрехи, пък и изглеждаше още по-хилав и смешен, но истината бе, че не понасяше никакви неудобства и тъй като не се притесняваше да командва другите, по отношение на обличането редовно стигаше до крайности. В деня на първата ни разходка режеше остър ветрец и щом се появихме на прага, той ме попита дали съм си взел палтото.

— Не — отвърнах му.

Бях облякъл коженото си яке.

— Няма да стане — разкрещя се той, — в никакъв случай! Ще ми се разтрепериш по средата на пътя. Фог, трябват ти дрехи, които държат топло.

И мигом изкомандва госпожа Хюм да ми донесе балтона на Павел Шум. Беше една овехтяла реликва от туид, но ми легна съвсем добре. От кафеникав плат на червени и зелени точици. Въпреки протестите ми Ефинг настоя да го задържа, а аз нямаше как да му се изрепча, без да предизвикам поредния скандал. Така наследих балтона на моя предшественик. Чувствах се малко чоглаво в него, може би защото знаех, че е собственост на мъртвец, но продължих да го нося при всяко наше излизане до края на зимата. За да престана да се притеснявам, реших, че трябва да го възприема като задължителна униформа към поста ми, но от това не ми стана по-леко. Всеки път, когато го слагах, си мислех, че влизам в тялото на мъртвец, че се превръщам в духа на Павел Шум.

Много скоро усвоих управлението на количката. През първия ден направих няколко леки катастрофи, но щом се научих под какъв ъгъл да я балансирам, когато се качваме и слизаме от тротоара, нещата потръгнаха гладко. Ефинг беше много лек и ръцете ми почти не се уморяваха от бутането. Имаше обаче други неща, които превръщаха тези екскурзии в изпитание за мен. Още не излезли навън, и Ефинг започваше да сочи с бастуна си и да пита на висок глас какво е това или онова. Веднага му отговарях, но той държеше на подробно описание. Боклукчийски кофи, витрини, входове — настояваше да знае точно как изглеждат и ако се случеше да не намеря подходящата дума или фраза на секундата, избухваше гневно:

— По дяволите, момче! — провикваше се. — Нали имаш очи на лицето си! Или понеже не виждам, ми дрънкаш глупости за „най-обикновена улична лампа“ или „железен люк като железен люк“. Разбери, няма две еднакви неща, глупако, всяка тъпа чутура го знае. Искам да разбера какво виждаш, дявол да го вземе, искам да го опишеш така, че и аз да го видя!

Ужасно конфузно е да ти крещят насред улицата, но какво да правя, стърчах като истукан, докато старецът ме хулеше гръмогласно, а минувачите се обръщаха да видят какво става. На няколко пъти ми идеше да си тръгна и да го зарежа, но истината е, че Ефинг имаше известно право. Не се справях много добре. Дадох си сметка, че нямам навика да разглеждам нещата отблизо и да забелязвам подробностите, и сега, когато ми се налагаше да го правя, резултатите се оказаха плачевни. Винаги съм имал склонност да обобщавам нещата, да виждам по-скоро сходствата между тях, отколкото различията. Сега обаче трябваше да се потопя в света на дребните подробности и усилието да ги превъплътя в думи, да опиша непосредственото сетивно възприятие, се оказа предизвикателство, за което не бях подготвен. За тази цел Ефинг трябваше да си наеме Флобер да го бута из улиците, но той пък е работел доста бавно, понякога е прекарвал часове над едно изречение. А аз не само трябваше да описвам нещата вярно, но и да го правя за секунди. Но най-много мразех неизбежните сравнения с Павел Шум. Веднъж, когато и без това ми беше накипяло, Ефинг се разприказва за покойния си приятел, описвайки го като майстор на поетическата фраза, ненадминат и поразително точен ваятел на изящния образ, стилист, чийто думи като с вълшебна пръчка разкривали осезаемата същност на нещата.