Пол Остър - Лунен дворец

Обядвахме и вечеряхме в трапезарията в дванайсет и в шест часа всеки ден. Ефинг много държеше да се спазва този режим и щом госпожа Хюм цъфнеше на прага, за да обяви, че масата е сложена, той веднага прекъсваше четенето. Няма значение докъде бяхме стигнали в разказа. Дори да бяхме на страница или две от края му, Ефинг ме спираше насред изречението.

— Време е за ядене — така казваше, — ще продължим по-късно.

Не че беше изгладнял — всъщност ядеше много малко, — но желанието му да подреди дните си по строг и рационален начин бе прекалено силно, за да го пренебрегне. Веднъж-дваж пъти ми се стори, че искрено съжалява, задето трябва да прекъснем четенето, но никога чак толкова, че да промени установения ред.

— Жалко — казваше в такива случаи. — Точно когато стана най-интересно.

Когато това се случи за пръв път, му предложих да продължа да чета.

— Невъзможно — отвърна ми той. — Не може да преобръщаме света с краката нагоре заради моментни удоволствия. Утре ще имаме предостатъчно време за четене.

Ефинг не ядеше много, но поглъщането и на най-малкото количество храна ставаше по-див и невъздържан начин — грухтеше, мляскаше и се лигавеше през цялото време. Гледката ме отвращаваше, но нямах избор и трябваше да я изтърпявам всеки път, когато сядахме на масата. Щом усетеше, че го гледам, Ефинг моментално започваше да се храни по още по-отблъскващ начин, като оставяше храната да се стича по брадичката му, оригваше се, преструваше се, че му се повръща или пък че ще получи сърдечен удар, сваляше ченето си и го изтъпанчваше по средата на масата. Най-много обичаше супи и особено през зимата започвахме всяко ядене с различна супа. Госпожа Хюм ги приготвяше сама — вкусни зеленчукови супи от кресон, от праз и картофи. Много скоро започнах да изпитвам ужас от мига, в който Ефинг ще седне срещу мен и ще засърба. Проблемът бе не толкова, че го правеше шумно, а че всмукваше супата от разстояние, като пронизваше въздуха със свистене, досущ като развалена прахосмукачка. Звукът беше така рязък и отчетлив, и така ме изнервяше, че взе да кънти в главата ми през цялото време, дори когато не се хранехме. И досега, ако се съсредоточа, мога да си припомня и най-дребната подробност: мляскането, с което устните на Ефинг посрещаха супената лъжица и разтърсваха тишината с мощно поемане на въздух; после продължителното и пронизително всмукване и примляскване, сякаш течната отвара се бе превърнала в смес от чакъл и натрошено стъкло и със страхотен джангър се спускаше в зиналата му паст; след това преглъщане, кратка пауза, и чанк! — лъжицата отново звънваше в чинията, а той въздъхваше шумно и потреперваше. Примляскваше с гримаса на доволство и операцията започваше отново — напълването на лъжицата, поднасянето към устата (винаги с проточена шия и издадена напред брадичка, за да скъси разстоянието между чинията и устата, но със силно трепереща ръка, поради което малки поточета супа неизменно цопваха обратно в чинията, докато лъжицата приближаваше устните му), после нова експлозия от мляскане, ново разтягаме на устните до ушите и отново пускане на сърбането в действие. За щастие рядко дояждаше супата си. Поглъщането на три-четири от тези неблагозвучни лъжици обикновено му стигаше, за да се изтощи, след което блъсваше чинията настрана и спокойно запитваше госпожа Хюм какво е главното меню. Вече не мога да кажа колко пъти е трябвало да изслушвам тази какофония, но достатъчно често, за да я помия завинаги. Сигурен съм, че ще остане да звучи в главата ми до края на дните ми.

По време на тези изпълнения госпожа Хюм проявяваше забележително търпение. Никога не показваше смущение или отвращение, държеше се, сякаш поведението на Ефинг е част от естествения ред на нещата. Също като човек, който дълго е живял край железопътна линия или летище, тя бе привикнала с периодичните избухвания на оглушителен шум и щом Ефинг започнеше да мляска, сърба и да оплесква всичко наоколо, просто спираше да говори и търпеливо изчакваше да премине гюрултията. Сякаш експресът за Чикаго е профучал в нощта, прозорците са се раздрънчали, основите на къщата са се разклатили, след което всичко отново потъва в предишното си безмълвие. От време на време, когато Ефинг се случеше в особено гадно настроение, госпожа Хюм поглеждаше към мен и ми намигваше, като че ли искаше да каже: недей да се гнусиш, старецът е изкуфял и нищо не може да се направи по въпроса. Сега, когато мислено се връщам назад, си давам сметка колко съществено беше нейното присъствие за мира в къщата. Една по-избухлива личност със сигурност би се изкушила да отвърне на безобразията на Ефинг, което само щеше да влоши отношенията още повече, защото веднъж предизвикан, старецът ставаше неуправляем, флегматичният характер на госпожа Хюм обаче изглеждаше специално пригоден да отбива драматичните му изблици и неприятните сцени още в зародиш. Едрото й тяло беше комплектувано с милостиво сърце, в състояние да преглъща много, без да му личи. В началото се разстройвах, като гледах как стоически понася безобразните му ругатни, но впоследствие разбрах, че това беше единствената разумна стратегия за справяне с ексцентричните му чудатости. Да се усмихнеш, да свиеш рамене и да отстъпиш пред капризите му. Именно тя ме научи как да се отнасям с Ефинг и ако не бях взел пример от нея, едва ли щях да се задържа дълго на тази работа.