Пол Остър - Лунен дворец

— О, ти ли ще ми кажеш. В главата му вечно се мъти нещо. Особняк е, но съвсем не е изкуфял.

— Виждам, сече му пипето. Предполагам, че ще ме държи вечно нащрек.

— Каза ми, че имаш приятен глас. А това вече е обещаващо начало.

— Не мога да повярвам, че е използвал думата приятен .

— Не знам дали точно тази дума каза, но това беше смисълът. Каза, че гласът ти му напомнял за човек, когото познавал навремето.

— Дано е бил някой, когото е харесвал.

— Виж, това не ми каза. Но ето още едно нещо, което много скоро ще узнаеш за господин Ефинг. Ако не иска да ти каже нещо, никога няма да го научиш.

Стаята ми се намираше в края на дълъг коридор. Малко кътче с един-единствен прозорец, който гледаше към задната уличка, ограждение с елементарно обзавеждане, не по-голямо от монашеска килия. Но за мен това беше позната територия и много скоро се почувствах като у дома сред пестеливата й мебелировка: старомоден железен креват с вертикални пръчки в двата края, скрин, библиотека на едната стена, предимно с френски и руски книги. В стаята имаше само една картина — голям офорт в черна полирана рамка, която изобразяваше митологическа сцена с много човешки фигури и излишество от архитектурни детайли. По-късно узнах, че това е рисунка на едно от паната от серията картини на Томас Коул, озаглавена „Пътят на империята“ — фантастична сага за възхода и падението на Новия свят. Разопаковах дрехите си и видях, че всичките ми притежания се побират само в най-горното чекмедже на скрина. Със себе си носех само една книга — „Мисли“ на Паскал, издание с меки корици, което Цимър ми беше дал като прощален подарък. На първо време я поставих върху възглавницата си, отстъпих назад и пак заоглеждах стаята. Не беше кой знае какво, но си беше моя. След толкова месеци на несигурност, самият факт, че имах тези четири стени, тоест място в света, което мога да нарека свое, ми беше голяма утеха.

През първите два дни след пристигането ми не спря да вали. Естествено, нямаше възможност за следобедни разходки и затова прекарвахме почти целия ден в гостната. Ефинг не беше така агресивен, както по време на интервюто, седеше и мълчеше, заслушан в книгите, които му четях. Трудно ми беше да определя същността на това мълчание — дали го използваше, за да ме изпитва по някакъв неподозиран за мен начин, или пък просто бе част от настроението му. Както често ставаше и с други страни от поведението на Ефинг, докато бях при него, се разкъсвах между усилието да доловя преднамереност в действията му и желанието да пропъдя тези мисли от ума си. Нещата, които ми говореше, книгите, които избираше да му чета, странните поръчки, които ме пращаше да изпълнявам — всичко ми приличаше на някакъв сложен и неясен план или може би така ми изглежда сега, когато мислено се връщам назад във времето. Имаше моменти, когато ми се струваше, че се опитва да ме посвети в някакво тайно познание и влиза в ролята на самозван наставник, загрижен за духовния ми напредък, ала в същото време не му се искаше да го сподели с мен току-тъй, а ме караше да играя заплетени игрички, без дори да съм наясно с правилата. Такъв беше Ефинг в ролята на ексцентричен духовен пастир — един малко шантав господар, които се мъчи да ме посвети в тайните на света. Друг път обаче, когато егоизмът и арогантността му ставаха неконтролируеми, ми приличаше повече на заядлив дъртак, на болен маниак, който обитава граничното пространство между лудостта и смъртта. Често ме обсипваше с хули и много скоро се отегчих от капризите му, без обаче това да убие интереса ми към него. На няколко пъти си стягах куфарите, ала Кити успяваше да ме разубеди, пък и в крайна сметка като че ли исках да остана, дори когато смятах, че няма да издържа и миг повече. В продължение на седмици просто не желаех да го виждам и трябваше да стискам зъби, да се насилвам, за да не хукна навън и повече да не се върна. Но все пак го изтърпях, издържах докрай.

Дори и в най-кротките си настроения Ефинг обичаше да ме изненадва с всевъзможни номера. През онази първа сутрин, например, той влезе в стаята с чифт черни очила като на слепец. Черните му превръзки, които станаха повод за толкова приказки по време на интервюто, повече не се появиха. Ефинг не изкоментира промяната. Имайки предвид указанията му, реших, че това е един от онези случаи, когато от мен се очаква да си трая, и затова аз също се въздържах от коментари. На следващата сутрин на носа му цъфнаха най-обикновени очила, каквито се изписват по лекарска рецепта. Бяха с метални рамки и абсурдно дебели лещи. Увеличаваха и разкривяваха формата на очите му, придавайки им вид на птичи яйца — изпъкнали сини сфери, които а-ха да изхвръкнат от дупките си. Не можех да преценя дали тези очи могат да виждат или не могат. На моменти бях убеден, че всичко това със зрението е блъф и той си вижда не по-зле от мен; при други случаи обаче се чувствах също толкова сигурен, че е напълно сляп. Разбира се, това беше целта на Ефинг. Той непрекъснато ми изпращаше преднамерено заплетени сигнали, след което се кефеше от настъпилото объркване и твърдо отказваше да разкрие истинските факти. Имаше дни, в които не носеше нищо на очите си — нито черни превръзки, нито очила. Имаше и други, когато се появяваше с черна превръзка, опасала цялата му глава като на затворник, когото карат на разстрел. Не можех да изтълкувам значението на всички тези маски. Той никога не говореше за тях, а на мен ми липсваше кураж да попитам, реших, че най-важното е да не се хващам на налудничавите му номера. Той да си прави каквото иска, а аз да не падам в капана му, за да не може да ме изработи. Поне така си повтарях. Въпреки решението ми обаче, понякога беше трудно да му устоя. Особено в дните, когато не носеше нищо на очите си. Улавях се, че го зяпам право в тях, просто не можех да се сдържа, бях напълно безпомощен пред силата, с която ме привличаха. Сякаш се мъчех да разчета в тях някаква истина, трескаво търсех процеп, през който да надникна в мрака на черепа му. Напразно. Въпреки стотиците часове, прекарани в зяпане, очите на Ефинг никога не ми разкриха нищо.