Пол Остър - Лунен дворец

— Когато нещо ти се изпречи пред очите, в състояние ли си да го идентифицираш?

— В повечето случаи — да. Но понякога е доста трудно.

— Например?

— Например, понякога не мога да различа мъжете по улицата от жените. В наше време толкова хора носят дълга коса, че един поглед не стига, за да установиш истината. Особено ако си се загледал в някой по-женствен мъж или пък в по-мъжествена жена. Сигналите съвсем се объркват.

— А като ме гледаш мен, какво би казал?

— Бих казал, че виждам мъж в инвалидна количка.

— Възрастен мъж ли?

— Да, възрастен.

— Много възрастен ли?

— Да, доста.

— Кажи, младежо, нещо така по-особено да ти е направило впечатление?

— Черните превръзки върху очите. И това, че краката са май парализирани.

— Да, да, това са моите недъзи. Бият на очи, нали?

— Всъщност, да.

— Какво смяташ за превръзките?

— Нищо определено. Първата ми мисъл беше, че си сляп, но май не е точно така. Защото, ако човек не вижда, защо ще си прави труда да убеждава другите, че не вижда? Няма логика. Затова ми хрумнаха и други възможности. Нищо чудно тези превръзки да прикриват нещо по-лошо от слепота. Например, някаква зловеща уродливост. Или пък си изкарал операция и трябва да ги носиш по препоръка на лекаря. От друга страна обаче, може да си полусляп и силната светлина да те дразни. А може просто да ти доставя удоволствие да носиш превръзки на очите си, ей така заради самите превръзки, защото смяташ, че ти отиват, например. На твоя въпрос има много възможни отговори. На този етап обаче, нямам достатъчно информация, за да дам правилния. Единственото нещо, което мога да кажа със сигурност е, че носиш черни превръзки и толкоз. Мога да потвърдя, че са там, на очите ти, но защо — виж, това не знам.

— Искаш да кажеш, че не приемаш нищо на доверие.

— Би било опасно. Много често се оказва, че нещата са различни от това, което си мислиш, и като прибързваш със заключенията, можеш да си докараш беля на главата.

— А какво мислиш за краката ми?

— Този въпрос ми се струва по-прост. Доколкото мога да преценя, като ги гледам под одеялото, ми изглеждат съсухрени и атрофирани, а това означава, че отдавна не са били използвани. Ако случаят е такъв, тогава би било логично да приема, че не можеш да ходиш. Може би никога не си могъл.

— Дъртак, дето не може да вижда, не може да ходи. Какво ще кажеш на това, а, младеж?

— Бих казал, че е по-зависим от другите, отколкото му се иска.

Ефинг изсумтя, отпусна се в количката, отметна глава назад и се загледа в тавана. В продължение на десет-петнайсет секунди никой от нас не продума.

— Какъв глас имаш, младежо? — обади се той най-сетне.

— Не знам. Когато говоря, не се чувам отстрани. На няколко пъти съм се записвал на магнетофон и винаги съм смятал, че звуча ужасно. Но и другите смятаха така.

— Издръжлив ли е гласът ти?

— Издръжлив ли?

— Бива ли го да работи дълго? Можеш ли да говориш два-три часа, без да прегракнеш? Можеш ли да седнеш тук и да ми четеш цял следобед, без да се измориш и разфъфлиш? Това разбирам под издръжливост.

— Да, мисля, че мога.

— Както сам забеляза, изгубил съм си зрението. Затова моята връзка с теб ще се състои само от думи и ако гласът ти не може да деяни, тогава не ми трябваш.

— Ясно.

Ефинг отново се наведе напред, после драматично се умълча, явно за по-голям ефект. След това подхвана:

— Страхуваш ли се от мен, младежо?

— Не, не мисля.

— А трябва. Ако реша да те наема, тогава ще разбереш какво е това страх, обещавам ти. Вярно, че не мога да виждам, нито да ходя, но имам други умения и способности, които малцина владеят.

— Какви способности?

— Умствени. Желязна воля, с помощта на която мога да придам на физическия свят такава форма, каквато пожелая.

— За телекинеза ли говориш?

— Наричай го както искаш. Телекинеза. Спомняш ли си преди няколко години, когато угасна тока?

— Есента на 1965-а.

— Точно така. Аз го направих. Наскоро бях изгубил зрението си. Един ден си седя ей така сам-самичък в тази стая и проклинам съдбата, задето ми е причинила това нещастие. Беше към пет следобед и тогава си викам: „Нека целият свят потъне в мрака, в който живея аз.“ След по-малко от час всички светлини в града угаснаха.

— Може да е било съвпадение.

— Съвпадения няма. Тази дума се използва само от невежи. Всичко в света се състои от енергия, както одушевените, така и неодушевените предмети. Дори мислите са заредени с енергия. И ако са достатъчно интензивни, мислите на човека могат да променят заобикалящия го свят. Не забравяй това, момче.