Отвори ми жена — набита едра повлекана на средна възраст, облечена в бухнала домашна роба на розови и зелени цветчета. Щом се увери, че аз съм същият онзи господин Фог, който се беше обадил в един часа, за да си уговори среща, тя ми подаде ръка и се представи; Рита Хюм, от девет години болногледачка и икономка на господин Ефинг. В същото време ме огледа от главата до петите, изучавайки ме невъзмутимо с хладнокръвното любопитство на жена, която за пръв път вижда поръчания си по пощата съпруг. Но в ококорените и очи имаше нещо тъй открито и дружелюбно, че аз не се обидих. Човек не можеше да се обиди на госпожа Хюм с нейното широко месесто лице, с яките й плещи и двете огромни гърди, толкова обемисти, че изглеждаха като изваяни от цимент. Тя носеше собствения си товар с широка патешка походка и докато ме водеше по коридора към гостната, чувах свистенето на шумното й вдишване и издишване.
Апартаментът беше като всички останали в Уест Сайд — дълги коридори, плъзгащи се дъбови врати, всевъзможни гипсови завъртулки по стените, с една дума, непроходима викторианска претрупаност. Беше ми почти невъзможно да се ориентирам в изобилието от предмети наоколо: книги, картини, малки и големи маси, килими и килимчета, разностилни мебели от тъмно дърво. Още докато крачехме по коридора, госпожа Хюм ме улови за ръка и ми прошепна на ухото:
— Не се стряскай, ако вземе да се държи малко чудато — рече тя. — Често се отнася нанякъде, но това не значи нищо. Последните няколко седмици му дойдоха в повече. Съсипа се, защото мъжът, който се бе грижил за него в продължение на трийсет години, умря през септември, и сега му е трудно да се приспособи.
Усетих, че в лицето на тази жена ще имам съюзник, нещо като закрила срещу странните неща, които можеха да се случат. Гостната беше прекалено голяма, а прозорците й гледаха към Хъдсън и възвишенията на Ню Джързи отвъд реката. Ефинг седеше насред стаята в инвалидната си количка точно срещу едно канапе, от което го делеше масичка. Първото ми впечатление беше повлияно от факта, че той изобщо не реагира, когато двамата влязохме в стаята.
Госпожа Хюм съобщи, че съм пристигнал, че „господин Ем Ес Фог е тук за интервюто“, на което той нищичко не каза, дори мускулче не трепна по тялото му. Някаква свръхестествена инертност, която ме накара да си помисля, че е мъртъв. Госпожа Хюм обаче ми се усмихна и ми направи знак да седна на канапето. После излезе и аз останах сам с господин Ефинг в очакване той пръв да наруши мълчанието.
Мина доста време, но когато най-накрая това се случи гласът му изпълни стаята с изненадваща сила. Изглеждаше направо невероятно, че от тялото му могат да излязат такива звуци. Думите изпращяха от гърлото му с рязка дрезгава енергичност, ще речеш, че ненадейно се бе включило радио на някоя от ония далечни станции, на които човек понякога попада посред нощ. Направо се стъписах. Сякаш от хиляди мили разстояние случаен сноп от електрони бе довял до мен този глас, чиято яснота порази слуха ми. Дори за миг-два се почудих дали пък някъде в стаята не се крие вентрилоквист.
— Емет Фог — започна старецът, изплювайки думите си с презрение. — Що за шашаво име е това?
— Ем Ес Фог — отвърнах. — М означава Марко, С — Станли.
— Така не е по-добре. Дори, ако питаш мен, звучи по-зле. Закъде си с това име? Трябва да направиш нещо по въпроса.
— Нищо няма да правя по въпроса. Преживял съм много заедно с името си и с течение на времето го заобичах.
Ефинг изпръхтя, после откъм устата му се разнесе някакъв гадничък смях, с който като че ли искаше да приключи темата веднъж завинаги. Веднага след това изпружи снага в количката си и ето че външността му мигом се преобрази. Вече не приличаше на коматозен жив труп, зареян в сумрачни мечтания, ами на изпънат като струна войник, изпълнен с кипнала от младост сила. Както впоследствие научих, това всъщност беше истинският Ефинг, ако изобщо думата „истински“ може да се използва по негов адрес. До такава степен целият му характер почиваше на лъжи и измами, че беше невъзможно да си сигурен кога казва истината. Доставяше му удоволствие да мами света с всевъзможни внезапни хрумвания, за които не му липсваше вдъхновение, но най-много от всичко обичаше да се прави на умрял.
Наведе се напред в количката, сякаш да ми каже, че интервюто започва на сериозно. Въпреки черните превръзки на очите, беше втренчил поглед право в мен.
— Кажи ми, господин Фог, имаш ли въображение?
— Навремето мислех, че имам, но сега вече не съм толкова сигурен.
Читать дальше