Пол Остър - Лунен дворец

Понякога, когато времето беше хубаво, излизах да се поразходя из квартала, колкото да ми се проветри главата. Беше октомври — най-хубавият месец в Ню Йорк. С удоволствие наблюдавах как светлината на ранната есен, добила сякаш нова, още по-бистра прозрачност, лягаше косо върху тухлените сгради. Лятото си бе отишло, а зимата бе още далеч и това равновесие между топлото и студеното ми доставяше истинска наслада. Където и да отидех през тези дни, всички говореха само за „Мете“. Един от онези редки моменти на единомислие, когато имаше пълно съвпадение на мненията. Хората ходеха по улиците с транзистори, за да не изпуснат и един ход от мачовете, огромни тълпи се събираха пред магазините за телевизори, за да гледат играта, откъм барове, кафенета, отворени прозорци и панорамни ресторанти току проехтяваха буйни възгласи. Първо беше мачът с Атланта, после с Балтимор. От осем мача през октомври „Мете“ изгубиха само един и когато всичко свърши, улиците на Ню Йорк отново гръмнаха в поредния купон — като онзи, който беше организиран и за космонавтите преди два месеца. Но този път гирляндите и другите хартиени украшения тежаха петстотин тона, събрани от улиците на града за един ден — и досега ненадминат рекорд.

Започнах да обядвам на Абингдън Скуеър — малък парк на пряка и половина източно от апартамента на Цимър, където имаше и детска площадка. Контрастът между сухия език на доклада за консулството и кипящата, безразсъдна енергия на прохождащите малчугани, които се щураха с писъци около мен, ми доставяше удоволствие. Дори ми помагаше да се концентрирам по-добре и на няколко пъти си взимах работата с мен и превеждах насред оглушителната гюрултия. Именно в такъв един следобед в средата на октомври най-накрая отново срещнах Кити. Блъсках си главата над един непреводим абзац и може би затова я забелязах чак когато се настани до мен на пейката. Виждах я за пръв път след онази лекция на Цимър в бара и внезапната й поява ме свари неподготвен. През последните няколко седмици бях репетирал наум всички онези прекрасни неща, които исках да й кажа, но сега, когато застана пред мен от плът и кръв, дума не успях да обеля.

— Ето те и теб, господин писател — рече тя. — Радвам се, че вече си на крака.

Носеше слънчеви очила, а устните й бяха силно начервени. Не можех да видя очите й, защото бяха скрити зад тъмните стъкла, а да се втренча в устните й ми се струваше неприлично.

— Всъщност не пиша — отговорих й аз. — Превеждам. Опитвам се да поспечеля малко пари.

— Знам. Вчера случайно срещнах Дейвид и той ми каза.

Полека-лека се отпуснах и двамата се разприказвахме.

Кити просто умееше да те предразположи, да те накара да си развържеш езика и да се почувстваш приятно в нейната компания. Както вуйчо Виктор ми беше казал веднъж много отдавна, разговорът е като игра с топка. Добрият партньор знае как да хвърли топката така, че да падне право в бейзболната ти ръкавица, та дори и да искаш, да не можеш да я изпуснеш; а когато си срещу него, съумява да улови всичко, запратено в полето му, дори най-лошите и нескопосани топки. Така правеше и Кити. Тя непрекъснато изпращаше топката право в свивката на ръкавицата ми, а когато й я връщах, правеше всевъзможни плонжове наляво и надясно, отскачаше нависоко, премяташе се и изпълняваше какви ли не акробатически номера само и само на свой ред да ми върне топката. Не стига това, ами успяваше да ме убеди, че нарочно подавам несръчно, та да стане играта по-забавна. Така аз изглеждах по-добрият играч и добих самочувствие, след което взех да й хвърлям по-лесни топки, които да ми връща с лекота. С други думи започнах да разговарям с нея, а не, както обикновено, със себе си, получи се диалог и той ми достави удоволствие, каквото отдавна не бях изпитвал.

Докато разговаряхме, стоплени от октомврийското слънце, трескаво се размислих как да удължа момента. Бях толкова развълнуван и щастлив, че ми се щеше той никога да свършва, а това, че Кити беше преметнала през рамо голяма торба, от която се подаваха балетни принадлежности като трико, тениска, пешкир, ме караше да се опасявам, че ей сегичка ще се втурне към поредния си ангажимент. Захладня. Бяхме говорили на пейката около двайсет минути и в този миг забелязах как леко потреперва. Събрах кураж, подхвърлих, че става студено и че няма да е зле да отскочим до апартамента на Цимър за по едно горещо кафе. Не щеш ли, Кити се съгласи.

Захванах се да правя кафе. Спалнята се намираше между гостната и кухнята и вместо да ме изчака в гостната, Кити се настани на леглото, за да можем да си говорим. Откакто бяхме влезли вътре, тонът на разговора ни се промени, и двамата се умълчахме, станахме някак по-неуверени, като че търсехме начин да решим как да се държим оттук нататък. Някакво странно очакване витаеше във въздуха и аз бях благодарен, че поне имах с какво да се занимавам, защото под предлог, че варя кафе, успявах да прикрия внезапно обзелото ме смущение. Предстоеше да се случи нещо, но аз толкова се страхувах да не разваля магията, че не смеех и да си го помисля. Усещах, че започна ли да се надявам истински, нещото ще изфиряса, преди да се е оформило. Кити съвсем млъкна, цели двайсет или трийсет секунди не пророни дума. Аз продължих да се разтакавам из кухнята, отварях и затварях хладилника, изваждах чаши и лъжички, наливах мляко в малки канички и така нататък. В един момент, докато бях с гръб към Кити, усетих, че тя стана и тръгна към кухнята. Без думичка да каже обви ръце около кръста ми и опря глава на гърба ми.