Пол Остър - Лунен дворец

— Звучи познато, нали? — попита Цимър.

— Познато ли? — отговорих. — Не съм чувал по-невероятна история.

— Само така изглежда. Махни чуждоземните детайли и ще видиш, че всичко се свежда до историята на един друг човек, когото познавам. Плюс-минус някои подробности, разбира се.

— Ммм, може би. Разбирам какво искаш да ми кажеш. Самотни сираци в бурята на живота — нещо от този род, нали?

— Точно така.

Умълчах се, колкото да премисля думите на Цимър.

— Май имаме нещо общо — заключих накрая. — А ти сигурен ли си, че тя казва истината?

— Не мога да бъда сигурен. Но като се има предвид това, което съм видял до този момент, ще бъда много изненадан, ако се окаже, че лъже.

Отпих от бирата и кимнах. Много по-късно, когато вече я бях опознал по-добре, научих, че Кити никога не лъже.

Колкото повече време минаваше, толкова по-неудобно се чувствах пред Цимър. Той беше поел пълната ми издръжка и никога не се оплакваше. Знаех, че финансите му не са в цветущо състояние и че едва ли щеше да устиска дълго. Цимър получаваше малка помощ от семейството си в Ню Джързи, но в общи линии сам се издържаше. Някъде към двайсети същия месец започна аспирантурата си по сравнително литературознание в Колумбийския университет. Университетът беше успял да го привлече в програмата си с помощта на стипендия, която се изразяваше в безплатно обучение и две хиляди долара на месец. Това наистина беше сносна сума в онези дни, но пак не стигаше. Въпреки това той продължаваше да се грижи за мен, като без да му мигне окото подяждаше мизерните си спестявания. Макар и да беше щедър по душа, имаше и нещо друго, което подсилваше алтруизма му. Връщайки се мислено към първата ни година заедно, когато деляхме една стая, винаги се сещам, че Цимър ме зяпаше в захлас, гледаше с някакво страхопочитание, така да се каже, на всичките налудничави номера, които изпълнявах всеотдайно и необуздано. Сега, когато бях изпаднал в тежко положение, той като че ли съзря възможност да ми покаже своето превъзходство, тоест да килне везната на приятелството ни в своя полза. Съмнявам се, че си даваше сметка за това, но когато ми говореше, в гласа му се долавяше назидателна сприхавост, а и удоволствието, с което се опитваше да ме дразни, се виждаше с просто око. Аз обаче понасях тези прояви на надмощие, без да се обиждам. Точно тогава самочувствието ми беше паднало толкова ниско, че гледах на всички заяждания като на вид справедливост и отдавна заслужено наказание за греховете ми.

Цимър беше дребен и жилав човек с черна къдрава коса и стегната изправена стойка. Носеше очила с метални рамки, по онова време модни сред студентите, и точно тогава беше решил да си пуска брада, от което бе заприличал на млад равин. От всички студенти, които познавах в Колумбийския, той беше най-умният и най-ученолюбивият. Нямаше никакво съмнение, че е роден за научна работа и че ще стане голям учен, стига да не се изкалпазани. И двамата си падахме по стари, отдавна забравени книги („Касандра“ на Ликофрон 10 10 Ликофрон от Халки да (IV-III в. пр.Хр.) — старогръцки поет и философ. Става известен с поемата си „Александра“, която представлява разказ на вестител, пазач на крепостта на Троя, за злокобните пророчества на Приамовата дъщеря Касандра (Александра). — Б.пр. , философските диалози на Джордано Бруно, дневниците на Жозеф Жубер 11 11 Жозеф Жубер (1754–1824) — френски моралист, приятел на Шатобриан и Дидро. Дневниците, за които става дума в текста, са вероятно неговите „Мисли“ — произведение, публикувано посмъртно. — Б.пр. — все неща, които открихме заедно), но докато аз ту се палех, ту ги зарязвах, Цимър ги изучаваше съвестно, задълбочено и систематично и успяваше да ги изтълкува до неподозирани за мен дълбини. Въпреки това обаче не се гордееше с критическия си талант, а по-скоро го смяташе за нещо маловажно и второстепенно. Голямата мечта на живота му беше да пише поезия и затова прекарваше дълги мъчителни часове, като се трудеше над всяка дума, сякаш съдбата на света зависеше от нея. Но може би точно така трябва да се пише поезия. В много отношения стихотворенията на Цимър приличаха на него самия — сбити, напрегнати и пълни със задръжки. Идеите му бяха така плътно преплетени в текста, че трудно се разчитаха. Въпреки това се възхищавах на тяхната странност и на твърдия му като кремък език. Цимър се вслушваше в моето мнение, а аз гледах да съм максимално искрен, като ме питаше. Окуражавах го щедро, когато трябва, но и говорех без заобикалки, когато нещо не ми звучеше смислено. Самият аз нямах литературни амбиции и това улесняваше нещата. Когато критикувах стиховете му, той знаеше, че го правя не от завист, а от искреност.