Пол Остър - Лунен дворец

След това не си спомням точния порядък на събитията, но знам, че се озовах в една стая с останалите негодни. Не бяхме повече от десетина-дванайсет. Никога не съм виждай по-жалка сбирщина накуп. Едно от момчетата с ужасно акне по лицето и гърба седеше, трепереше в ъгъла и си говореше на глас. Друго пък имаше изсъхнала ръка. Трето тежеше поне сто и петдесет килограма, стоеше право до стената, издуваше бузи и издаваше звуци уж пърди, след което се превиваше от смях като седемгодишно кретенче. Беше пълно с уроди, малоумници и млади мъже, които не можеха да си намерят място в живота. Чувствах се напълно изтощен и не се разговорих с никого от тях. Настаних се на един стол до вратата и затворих очи. Отворих ги чак когато един офицер ме раздруса с думите: „Събуди се!“ „Можеш да си вървиш — каза ми той, — всичко свърши“.

Беше късен следобед, слънцето вече бледнееше. Прекосих улицата. Както беше обещал, Цимър ме чакаше в отсрещния ресторант.

След това взех бързо да наддавам. През следващите десетина дни май сложих отгоре десетина килограма, а в края на месеца вече заприличах на себе си. Цимър пълнеше хладилника с всевъзможни лакомства и прекрасно ме хранеше, а когато се почувствах толкова добре, че да мога да излизам, вечер ме водеше в един местен бар — тихо тъмно местенце без много хора, където пиехме бира и гледахме мачовете по телевизията. Въпросният телевизор имаше странни цветове — тревата беше винаги синя, бейзболните бухалки — искрящо оранжеви, а играчите приличаха на клоуни, но въпреки това беше приятно да се скатаеш в малкото сепаре и с часове да разговаряш за бъдещето, което те очаква. Това бе един изключително спокоен период в живота и на двама ни — кратка пауза на затишие, преди да поемем нататък.

Именно по време на тези разговори научих доста неща за Кити Лу. Цимър смяташе, че тя е забележителна. Още по гласа му се познаваше, че страхотно й се възхищава. Веднъж дори стигна дотам да каже, че ако не ходел с друга, щял да хлътне до уши по нея. Била самото съвършенство, никога не бил срещал такова момиче, така каза, и единственото нещо, което не можел да проумее, било как е възможно да харесва такъв мрачен екземпляр като мен.

— Не мисля, че ме харесва — отговорих му. — Просто има добро сърце, това е всичко. Съжалила ме е и затова се е хванала да направи нещо за мен, също както хората съжаляват пострадали кученца.

— Виждах я всеки ден, Ем Ес. Всеки божи ден в продължение на три седмици. Тя просто не можеше да се спре, само за теб говореше.

— Стига глупости!

— Повярвай ми, знам какво говоря. Момичето е влюбено в теб.

— Тогава защо не идва да ме види?

— Защото е заета. Часовете й в „Джилиард“ вече започнаха, а и работи допълнително.

— Не знаех.

— Разбира се, че няма да знаеш. Ти нищо не знаеш. Излежаваш се по цял ден, правиш екскурзии до хладилника и четеш книгите ми — това е всичко. От време на време позамиваш и някоя чиния. Как тогава да знаеш?

— Нали се възстановявам. Още няколко дни и ще стъпя на крака.

— Физически — да. Но умът ти е далеч от възстановяването.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да си размърдаш мозъка, Ем Ес. Да използваш въображението си.

— Аз пък мислех, че винаги съм прекалявал с въображението си. Сега се опитвам да бъда по-земен, по-практичен.

— Със себе си — да, но не можеш да се държиш така и с другите. Защо мислиш, че Кити се отдръпна? Защо мислиш, че вече не идва да те види?

— Защото е заета, нали току-що го каза.

— Това е само една от причините.

— Стига си шикалкавил, Дейвид!

— Просто се опитвам да ти кажа, че има нещо, което не виждаш.

— Добре, добре, коя е другата причина.

— Притеснителност.

— Това е последното нещо, което бих казал за Кити. Според мен тя е най-отвореното и непринудено същество, което съм срещал.

— Така е, но под всичко това има и нещо друго — изключително фина чувствителност.

— Та тя ме разцелува още преди да ме е видяла, това известно ли ти е? Тъкмо да си тръгвам, тя ми препречи пътя на прага, обви ръце около шията ми и лепна една огромна целувка върху устните ми. На това ли му викаш притеснителност?

— Как беше целувката?

— В интерес на истината страхотна. Една от най-хубавите целувки, която съм имал щастието да опитам.

— Виждаш ли? Това доказва моята теза.

— Не доказва абсолютно нищо, освен че целувката си я биваше — един спонтанен изблик и толкоз.

— Не, не, Кити знае какво прави. Тя, разбира се, е импулсивна личност, но нейната импулсивност е вид познание.