Пол Остър - Лунен дворец

— Не се тревожи — рече. — От теб, Фог, ще излезе войник и половина. Отдалеч си личи.

— Страшно си прав — отговорих му. — Най-добрият войник в цялата им шибана армия. Вижда се с просто око.

Изпънах снага и козирувах пред Цимър, след което хлътнах в сградата и продължих да се олюлявам от слабост, като едва се придвижвах, подпирайки се на стената.

Нататък ми се губи. Имам някакви откъслечни спомени, от които обаче не мога да скалъпя нищо цялостно, тоест никаква картинка, за която да съм стопроцентово сигурен. Поради ужасното си състояние на пълна изнемощялост бях неспособен да видя какво става наоколо. Цялото ми усилие отиваше в това да се задържа на краката си, да не се строполя, останалото се е изличило от паметта ми. Всъщност мисля, че почти през цялото време очите ми бяха затворени, а когато успявах да ги отворя, то беше за малко и не ми стигаше, за да се ориентирам в обстановката. Бяхме група от около петдесет-сто души, които трябваше да минем наведнъж. Виждам се как седя на чин в просторна зала и някакъв сержант ни чете лекция, само че не си спомням за какво, нито една дума не мога да възстановя. Дадоха ни да попълваме формуляри, после и някакъв писмен тест, но нищо чудно първо да е бил тестът, а после формулярите. Спомням си как трябваше да отметна организациите, в които съм членувал в колежа и гимназията, а след това и да опиша при какви обстоятелства е станало арестуването ми миналата година. Свърших последен. Сержантът се беше изправил зад гърба ми и измрънка нещо за Чичо Хо и американското знаме.

После ни дадоха почивка от няколко минути или може би половин час. Спомням си дълги коридори, флуоресцентно осветление и скупчили се на групички млади момчета по долни гащи. Спомням си и колко уязвим се чувствах тогава, ала безброй други подробности ми се губят. Например кога точно ни казаха да се съблечем и какво сме си подмятали един на друг, докато сме чакали строени в редица. Но най-вече не можех да извикам в паметта си как са изглеждали ходилата ни. Над коленете бяхме по шорти, но какво сме носили надолу и досега си остава загадка за мен. Дали сме били с обувки или по чорапи, или са ни оставили да крачим боси из тези зали? По този въпрос от паметта си не мога да изтръгна нищо друго, освен бели петна, не долавям и следа от проблясък.

Накрая ме повикаха в една стая. Докторът взе да ме почуква по гърдите и гърба, взря се в очите ми, стисна топките ми и ме накара да се изкашлям. Всичко това изискваше известно усилие, но когато дойде време за кръвна проба, прегледът изведнъж стана по-драматичен. Бях толкова анемичен и измършавял, че докторът не успя да напипа вена на ръката ми. Бодна със спринцовката на две-три места, продупчи и насини кожата ми, но не успя да източи и капчица кръв в епруветката. В този миг изглежда съм имал ужасен вид — блед, болнав, сякаш всеки миг ще ми причернее и ще падна в несвяст, — затова след малко той се отказа и ми нареди да седна на пейката. Стори ми се доста любезен или най-малкото безразличен.

— Ако пак ти се завие свят — рече, — просто легни на пода и изчакай да ти мине. Не искаме да тупнеш и да си удариш главата, нали така?

Спомням си много добре как седнах на пейката, но след време се озовах легнал върху една маса в съвсем друга стая. Нямам представа колко време бе минало между тези две събития. Не знам дали съм припаднал, но вероятно не са искали да рискуват, когато са решили, че все пак трябва да ми вземат кръв. Бицепсът ми беше стегнат с гумен каиш, за да изпъкне вената, а когато докторът най-накрая вкара иглата — не си спомням дали беше същият доктор или друг, — изкоментира колко съм слаб и попита дали съм закусвал. В неочаквано моментно просветление — единственото ми през този ден — аз се обърнах към него и най-простичко и чистосърдечно му отговорих:

— Докторе, приличам ли ви на човек, който не закусва?

Имало е и други неща, предполагам много други, но в ума ми е останала само мътилка. Заведоха ни някъде да обядваме (вътре в сградата ли, в ресторант извън сградата ли?), но единственото нещо, което си спомням от този обяд, бе, че никой не искаше да седне до мен. Следобеда пак се озовахме в коридорите на горния етаж и там най-накрая се стигна до мерене и теглене. Успях да наклоня везната до смешно ниската цифра от петдесет и шест килограма — мисля, че беше толкова или най-много петдесет и седем. След което ме отделиха от групата. Изпратиха ме при психиатър — нисък набит мъж с къси дебели пръсти, сякаш върховете им бяха отрязани. Приличаше повече на борец, отколкото на доктор. Не съм си и помислял да го лъжа. Нали вече си бях обещал да стана по-добър и от светец и никак не исках да направя нещо, за което по-късно да съжалявам. Психиатърът само дето въздъхна два-три пъти по време на разговора, иначе посрещна вида ми, както и отговорите ми, съвсем невъзмутимо. Предположих, че е врял и кипял в тези интервюта и затова вече нищо не може да го впечатли. Лично аз бях доста озадачен от неясните му въпроси. Попита ме дали се дрогирам и когато му отговорих „не“, повдигна вежди и повтори въпроса си, пак му отговорих „не“ и тогава не потрети. След което последваха стандартните въпроси: ходя ли редовно по нужда, имам ли нощни полюции, мисля ли за самоубийство и колко често? Отговарях му колкото е възможно по-простичко, без разкрасявания или коментари. Докато говорех, той си отмяташе нещо в квадратчетата на голям разчертан бял лист пред него, без да вдига глава. Имаше нещо успокоително в обсъждането на интимни подробности по този начин — сякаш разговарях със счетоводител или автомонтьор. Когато стигна до края на листа обаче, той вдигна глава и не свали очи от мен в продължение на четири-пет секунди.