Пол Остър - Лунен дворец

През последния ден изгря слънце. Не си спомням нищо, но по всяка вероятност съм изпълзял от бърлогата си и съм се проснал отвън на тревата. Умът ми беше като упоен и затова си помислих, че от топлината треската ми ще се изпари, че слънцето направо ще изсмуче болестта от костите ми. Спомням си, че взех да си произнасям думите циганско лято отново и отново, казах ги толкова пъти, че в крайна сметка изгубиха смисъла си. Небето над мен беше необятно — безкрайна ослепителна бистрота. Почувствах, че ако продължа да го гледам, ще се разтворя в светлината му. След това, без да имам усещането, че заспивам, започнах да сънувам индианци. Видях себе си как крача някъде преди триста и петдесет години подир група полуголи мъже през горите на Манхатън. Странно жив сън, неумолимо ясен, изпълнен с тела, които се мяркаха между огрени от слънцето листа и клони. Нежен полъх галеше листака, чувах приглушени стъпки на мъже, които следвах в пълно мълчание с пъргавина, равна на тяхната. Усещах как с всяка измината крачка проумявам духа на гората. Може би си спомням тези образи така добре, защото точно тогава Цимър и Кити ме намериха — легнал на тревата, потънал в този странен и много приятен сън, който витаеше из главата ми. Първо видях Кити, но не я познах, макар че ми заприлича на някого. На главата си носеше лента тип „навахо“ и първата ми мисъл бе, че тя е някакъв остатък от съня ми, сянка, изникнала от мрака на собствените ми видения. По-късно обаче тя ми каза, че съм й се усмихнал, а когато се навела да ме погледне отблизо, съм я нарекъл Покахонтас. Спомням си, че слънцето ми пречеше да я видя добре, но въпреки това знам, че когато се наведе над мен, видях сълзи в очите й — макар след това тя категорично да отрече този факт. След миг и Цимър се появи в полезрението ми и го чух да казва: „Ти, тъпо копеле!“ Последва кратка пауза, след което, за да не ме обърква с прекалено дълги речи, повтори отново: „Ти, тъпо копеле. Нещастно тъпо копеле.“

Прекарах в апартамента на Цимър повече от месец. Свалих температурата още на втория или третия ден, но дълго време след това чувствах такава слабост, че не можех да стоя на краката си, без да изгубя равновесие. В началото Кити идваше да ме вижда два пъти в седмицата, но не говореше много и обикновено си тръгваше след двайсетина минути. Ако бях по-наблюдателен, може би щях да се запитам какво става тук, особено след като Цимър ми разказа как се е стигнало до моето спасяване. В края на краищата всичко изглеждаше някак странно — защо един човек, който в продължение на цели три седмици беше преобърнал света наопаки, за да ме търси, ще започне да се държи толкова резервирано веднага след това. Но нещата наистина стояха така, а аз не питах. Точно тогава бях толкова изнемощял, че не ми беше до въпроси, и затова гледах на нейните посещения просто като на такива. Естествени явления, заредени със същата сила и неизбежност като времето, движението на планетите и светлината, която всеки ден в три следобед се процежда през прозореца.

Цимър пое грижата за моето възстановяване. Апартаментът му беше на втория етаж в стара сграда в Уест Вилидж — мръсна, неприветлива дупка, натъпкана с книги и грамофонни плочи: две малки стаи без свързваща врата помежду им, нещо като кухня и баня без прозорци. Давах си сметка каква жертва прави за мен, като ме приютява, но при всеки опит да му благодаря той махваше с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Хранеше ме със собствените си пари, беше ме пуснал да спя в собственото му легло, а в замяна не искаше нищо. В същото време беше бесен и хич не си поплюваше в ругатните срещу мен. Непрекъснато ми повтаряше, че е направо отвратен. Не само че съм постъпил като кретен, но и за малко да отида зян. Непростимо било за човек с моята интелигентност да се държи по този начин, така разправяше. Било магарешки тъпа постъпка, издаваща душевно разстройство. Щом съм имал неприятности, защо не съм го помолил за помощ? Нима не съм знаел, че е готов на всичко за мен? Почти нищо не можех да кажа в своя защита. Разбирах много добре, че съм обидил Цимър, и се срамувах от себе си. С течение на времето обаче за мен ставаше все по-трудно да осмисля катастрофата, която бях произвел. Смятах, че съм действал смело, а излезе, че съм проявил най-недостойно малодушие, ликувайки в презрението си към света, отказвайки да погледна истината в очите. Затова вече изпитвах само угризения. Мисълта за собствената ми глупост се загнезди у мен и скова цялото ми същество. Дните се нижеха бързо в апартамента на Цимър и докато се възстановявах, макар и бавно, реших, че трябва да започна живота си наново. Исках да поправя грешките си, някак да се отплатя на хората, които продължаваха да ме обичат. Бях уморен от себе си, от мислите си, от вечното умуване върху собствената ми орисия. Имах желание да се пречистя, да се разкая за извършените глупости и за егоизма си. От пълно себелюбие реших да премина към пълно себеотрицание. Обещах си да мисля повече за другите, отколкото за себе си и така съвсем съзнателно да изкупя греховете си. Чак тогава, може би, мислех си аз, ще успея да постигна нещо в живота. Тази програма, разбира се, беше почти неизпълнима, но аз се вкопчих в нея с религиозен фанатизъм. Исках да се превърна в светец, в безбожен светец, който ще тръгне по света да върши добрини. Няма значение колко абсурдно звучи всичко това сега, навремето наистина го исках. Копнеех за сигурност и бях готов да заплатя всякаква цена.