Пол Остър - Лунен дворец

— Джак — каза тя, — тук се мотае някакъв нещастник.

Отговориха й два гласа вместо един, като и двата изгрухтяха враждебно и настървено. После се надигна мъжки силует и насочи към мен нещо, което приличаше на пистолет.

— Само една думичка и с теб е свършено — рече. — Шесторно ще ти го върна.

Предположих, че има предвид броя на куршумите в пистолета. Дано да не преувеличавам случилото се от страх, но май точно в този миг чух как ударникът изщрака. Без много да му мисля, си плюх на петите. Ако въздухът в дробовете ми бе стигнал, сигурно щях да бягам до сутринта.

Невъзможно е да се каже колко дълго щях да издържа в парка. Не ме ли убиеше някой, сигурно щях да изкарам до зимата. С малки изключения, нещата бяха кажи-речи под контрол. Харчех парите си изключително внимателно, никога повече от долар — долар и нещо на ден и самата тази пестеливост отсрочваше момента на истината. Дори когато резервът ми докосваше дъното, винаги успявах да се измъкна в последния момент — намирах пари на земята или пък някой непознат се явяваше с чудесата, за които вече споменах. Разбира се, че не се хранех добре, но май е нямало ден, в който да не съм хапвал нещичко. Истината е, че към края вече бях ужасно отслабнал — някъде към петдесет и шест килограма, но най-много се стопих през последните дни, които прекарах в парка. И то, защото се разболях — настинка ли беше или вирус, един Бог знае — но тогава съвсем престанах да се храня. Бях прекалено слаб и щом сложех нещо в устата, веднага повръщах. Ако моите приятели не ме бяха намерили или просто ако се бяха забавили, със сигурност щях да умра. Вече нямах никакви запаси и никакви съпротивителни сили.

От самото начало времето беше на моя страна и то до такава степен, че съвсем бях престанал да мисля за него. Почти всеки ден беше повторение на предишния: прекрасни летни небеса, горещо слънце, топла земя, прохладни вечери и нощи, изпълнени с песента на щурците. През първите две седмици почти не валя, само на няколко пъти припръска, но аз наистина взех да предизвиквам съдбата и да преспивам все по-често на открито, убеден, че нищо лошо не може да ми се случи. Една нощ се бях проснал насред тревата и вече спях ей така, съвсем неприкрит, когато се изсипа страхотен порой. Истински катаклизъм — небето буквално се продъни, разпори се надве и дъждът ливна като из ведро с оглушителен трясък. Още преди да успея да се събудя, бях прогизнал и тялото ме болеше от едрите капки, които отскачаха от мен като сачми. Затичах се в мрака, панически затърсих къде да се подслоня, но мина известно време, преди да намеря сушинка под козирката на една гранитна скала. Впрочем вече нямаше значение къде ще бъда. От мен и без това се стичаше вода, сякаш току-що бях преплувал океана.

Дъждът не спря до сутринта, на моменти затихваше, на моменти се усилваше, лееше се като водопад, самият гръмовержец бълваше гнева си от облаците. Поривите бяха непредвидими и аз не исках пак да рискувам, затова си останах на мястото като истукан, с подгизнали обуща, залепнала на гърба риза и измокрено кожено яке. И раницата ми, като всичко останало, беше вир-вода, което означаваше, че нямах сухи дрехи да се преоблека. Нищо не можех да направя, освен да зъзна в тъмнината като бездомно псе. През първите час-два все още удържах фронта и гледах да не изпадам в самосъжаление, но след това вдигнах ръце, взех да проклинам всичко живо, изразходвайки цялата си енергия в най-злостните анатеми, които можех да измисля — отвратителни, гадни хули и псувни, бомбастични ругатни срещу Бог и родина. След известно време така се изтощих, че всъщност вече не пустосвах, а хленчех, хълцах и декламирах едновременно, но въпреки всичко успявах да скалъпя такива многословни и художествено изискани фрази, че дори и някой турски главорез би се смилил над мен. Това представление продължи близо половин час. След това, напълно грохнал, заспах прав на мястото си. Придремах няколко минути, но дъждът отново заплющя. Сепнах се. Понечих да подновя атаката си от ругателства, но бях капнал от умора, а и бях така прегракнал, че вече не можех да крещя. Прекарах остатъка от нощта в транс от самосъжаление, очаквайки да съмне.

В шест часа сутринта влязох в една мръсна закусвалня на Четирийсет и осма улица и си поръчах супа. Мисля, че беше зеленчукова, защото в жълтеникавата й течност плуваха мазни парченца целина и моркови. Постоплих се, но през мокрите, прилепнали към тялото ми дрехи влагата проникваше толкова надълбоко, че супата не можеше да има траен ефект. Слязох до мъжката тоалетна и си заврях главата под електрическия сешоар. За мой ужас топлата струя изсуши косата ми под странен ъгъл и заприличах на озъбен дявол, досущ водоливник от камбанарията на готическа катедрала. В желанието да оправя щръкналата си прическа сложих ново ножче на бръснача си — последното, останало в раницата — и започнах да кося змиеобразните си кичури. Като свърших, косата ми беше толкова къса, че вече не приличах на себе си. Така офъкан, изглеждах ужасяващо слаб. Ушите ми изведнъж щръкнаха, адамовата ми ябълка изпъкна още повече, а главата ми заприлича на топлийка. Започвам да се смалявам, помислих си, и чух как сам си говоря на глас с лицето в огледалото.