Пол Остър - Лунен дворец

Не искам да кажа, че ровенето из кофите ми беше приятно. Няма нищо романтично в това да тършуваш за недоядени остатъци и макар че в началото имаше някаква тръпка, интересът ми бързо се изпари. Спомних си сцена от книга, която бях чел навремето — „Лазарио де Тормес“. В нея един прегладнял идалго се разхождаше с клечка за зъби в устата си, за да си помислят хората, че току-що е станал от богата трапеза. И аз взех да разигравам номера с клечките за зъби, затова щом хлътнех в някое заведение за чаша кафе, гледах да си набавя по една шепа от тях. За да имам нещо за дъвчене в свободното си време между яденетата, но главно защото клечката между зъбите, поне така си мислех, ме правеше някак по-весел и безгрижен, придаваше ми някаква самонадеяност и непукизъм. Не че е кой знае какво, но имах нужда от подобни маскировки. Най-трудно ми беше самото приближаване към боклукчийската кофа, когато усещах хорските погледи върху себе си, и затова гледах да съм колкото е възможно по-незабележим. Лошото е, че гладът обикновено надвиваше задръжките ми — просто беше по-силен от тях. На няколко пъти наистина чух да се изсмиват зад гърба ми, веднъж-дваж видях как дребни хлапета ме сочат с пръст и сбутват майките си да погледнат към онзи чичко, дето яде боклуци. Това са неща, които никога не се забравят, независимо колко време е минало. Гледах да не се ядосвам, да не избухвам, но веднъж си спомням, че така свирепо изръмжах в лицето на едно малко момченце, че то се разплака. Общо взето обаче се научих да възприемам тези унижения като неизменна част от живота, който водех. Когато бях във форма, ги тълкувах като изпитания на духа, като препятствия, издигнати пред мен, за да проверят вярата ми в себе си. Смятах, че ако се науча да ги преодолявам, ще достигна по-висша степен на съзнание. В моменти на униние обаче предпочитах да се разглеждам от политическа гледна точка и да си представям положението си като предизвикателство към американския начин на живот. Аз съм инструмент за саботаж, така си казвах, ненужно винтче в националната машина, неудачник, чиято главна задача е да й пречи да функционира нормално. Никой не можеше да ме погледне, без да изпита срам, гняв и покаяние. Бях живото доказателство, че системата се е провалила, че тази самодоволна, прехранена земя на изобилието най-накрая се е пропукала.

Такива мисли ме занимаваха през по-голямата част от деня. Много ясно си давах сметка какво става с мен и умът ми реагираше бурно, направо се възпламеняваше при всяко ново развитие на нещата. Главата ми гъмжеше от книжни теории, от спорещи гласове и сложни вътрешни монолози. По-късно, когато вече бях спасен, Цимър и Кити непрекъснато ме питаха как съм издържал да бездействам толкова дълго време. Чудеха се как така не съм се отегчил, не ми ли е било скучно. Съвсем логични въпроси, но истината е, че нито за миг не съм чувствал досада. Тогава, в парка, бях жертва на всевъзможни настроения и емоции, но скуката не беше сред тях. Когато не вършех съвсем конкретни неща (да търся място за пренощуване или да се грижа за стомаха си), се отдавах на куп други дейности. Някъде докъм обяд винаги успявах да намеря поне един вестник в някоя от кофите и през следващия половин час и повече щателно изчитах страниците му, за да съм в течение на световните събития. Войната, разбира се, продължаваше, но се случваха и други неща, които трябваше да проследя: Чапакуидик, Чикагската осморка, процесът срещу Черните пантери, повторното кацане на Луната, нюйоркските „Мете“. Не пропуснах и сензационното падение на „Чикаго Къбс“, просто не можех да се начудя на това пълно разпадане на отбора. Лесно ми беше да направя връзка между тяхното сгромолясване от върха до дъното и моето собствено, но не го приех като лична обида. Малкото ми удовлетворение идваше от лудия късмет на нюйоркските „Мете“. Тяхната история беше по-необяснима и от тази на „Къбс“, а неочакваният им, направо невероятен възход от дъното до върха идеше да докаже само, че на този свят всичко е възможно. Крайно утешителна мисъл. Значи причинността вече не беше тайнственият демиург, който управлява вселената — падналите се изкачваха, последните ставаха първи, краят слагаше началото. Захвърленият на бунището Хераклит бе възкресен, а тъкмо той ни бе разкрил най-простичката истина: действителността е като йо-йо 7 7 Йо-йо — Популярна филипинска играчка, която се състои от двоен диск с дълбоки жлебове и прикрепена в центъра му връв; дискът пада и се издига при ръчното навиване и развиване на връвта. — Б.пр. , единствено постоянна е промяната.