Пол Остър - Лунен дворец

В по-късния следобед стана задушно. От нямане какво да правя влязох в едно кино на Четирийсет и втора улица, недалеч от Таймс Скуеър, където даваха по три филма наведнъж. Привлече ме единствено мисълта за климатика. Влязох слепешката, без дори да си дам труд да погледна какво прожектират в залата, която си бях избрал. За деветдесет и девет цента можех да изтърпя всичко. Седнах на едно от местата за пушачи на горния етаж, след което бавно изпуших десет-дванайсет кемъла, докато изгледах първите два филма, чиито заглавия вече съм забравил. Киносалонът беше един от онези пищни дворци на мечтите, построени по време на Голямата депресия — във фоайето полилеи, мраморни стълби и стени, декорирани в стил рококо. По-скоро светилище, отколкото киносалон, храм, построен в чест на великата илюзия. Поради температурите отвън, през този ден голяма част от скитниците на Ню Йорк бяха решили да отидат на кино. Имаше пияници и наркомани, мъже със струпеи по лицето, мъже, които ту говореха на себе си, ту на актьорите от екрана, мъже, които хъркаха или пърдяха, мъже, които се напикаваха в панталоните си. Цяла гвардия разпоредители патрулираше между редовете с фенерчета, проверявайки дали някой не е заспал. В този киносалон шумът очевидно се толерираше, но изглежда беше противозаконно да изпадаш в несвяст. Щом някой от разпоредителите попаднеше на заспал човек, светваше фенерчето право в лицето му и му заповядваше да отвори очи. Ако човекът не реагираше, разпоредителят отиваше до мястото му и го разтърсваше. Непокорните ги изхвърляха навън сред собствените им гръмогласни възгласи на възмущение. Това се случи пет-шест пъти през въпросния следобед. Тогава не се сетих, но по всяка вероятност разпоредителите са се оглеждали най-вече за мъртъвци.

Аз обаче останах невъзмутим. Вътре беше прохладно, чувствах се успокоен и доволен. Колкото и странно да изглежда, имайки предвид безбройните неизвестности, които ме грозяха навън, добих някакво усещане, че държа нещата под контрол. Когато започна третият филм, най-неочаквано усетих трепет в душата си. Филмът беше „Осемдесет дни около света“, същият, който бях гледал с вуйчо Виктор в Чикаго преди единайсет години. Смятах, че ще ми достави удоволствие да го видя отново и дори реших, че съм извадил голям късмет, дето съм влязъл в този киносалон и то в деня, когато прожектират този филм — точно него от всички филми на света. Сякаш съдбата бдеше над мен, сякаш животът ми бе покровителстван от доброжелателни духове. Много скоро обаче, необяснимо защо, очите ми се напълниха със сълзи. В момента, когато Филеас Фог и Паспарту се качиха на балона с горещ въздух (още в първия половин час на филма), очните ми канали се отпушиха и по страните ми се застичаха потоци от горещи солени сълзи. Връхлетяха ме хилядите стари неволи от детството и бях напълно безсилен да им се опълча. Помислих си, че ако вуйчо Виктор можеше да ме види отнякъде, гледката щеше да разбие сърцето му. Бях се превърнал в нищожество, в смъртник, който стремглаво се сгромолясва в ада. Дейвид Нивън и Кантинфлас ме зяпаха от кошницата на балона, който се носеше над пищния френски пейзаж, а аз се гушех в мрака с цяла банда пияници и така оплаквах проваления си живот, че чак дъх не можех да си поема от хълцания и ридания. Изправих се и тръгнах към изхода на долния етаж. Отвън ранната вечер ме посрещна със светлини, обви ме в приятната си топлина. Това е, което заслужавам, казах си аз. Съградих собствената си нищожност и сега трябваше да живея в нея.

Така минаха и следващите няколко дни. Настроението ми се променяше безпричинно от едната крайност в другата, като прескачаше между радостта и отчаянието толкова често, че от това сноване напред-назад умът ми помътня. Почти всичко беше в състояние да задейства машинката: внезапна среща с миналото, случайна усмивка на непознат, дори ъгълът, под който падаше светлината в даден час на деня. Мъчех се да постигна някакво равновесие вътре в себе си, но напразно: в мен царяха неустойчивост, слабост, хаос и ексцентрични прищевки. В един миг потъвах във философски размисъл, напълно убеден, че съм един от избраните светли умове на човечеството, в следващия се разридавах, смазан от тежестта на собствените си терзания. Живеех в такова самовглъбение, че престанах да възприемам нещата такива, каквито са — предметите станаха мисли и всяка мисъл беше част от драмата, която се разиграваше в мен.

Едно е да седиш в стаята си и да чакаш небето да падне отгоре ти, съвсем друго — да се бориш с живота навън. Десет минути след като бях излязъл от киносалона, проумях пред какво съм изправен. Нощта се спускаше и само след броени часове трябваше да си намеря място, където да преспя. Колкото и странно да ми изглежда сега, не се бях замислял сериозно върху този проблем. Бях решил, че нещата все някак ще се разрешат от само себе си, а аз трябва да се осланям единствено на тъпия си, сляп късмет. Щом обаче започнах да премислям възможностите, видях, че нищо добро не ме чака. Нямам никакво намерение да се просна на тротоара като някакъв нещастен пройдоха, казах си аз, и да прекарам цялата нощ, обвит във вестници. Защото в такъв случай можех да стана жертва на всеки откачен, все едно сам да протегна шия, за да ми прережат гърлото. Но дори и да не ме нападнат, със сигурност щяха да ме арестуват за скитничество. От друга страна, къде можех да пренощувам? Мисълта да се подслоня в приют за бездомници ме отвращаваше. Не можех да си представя, че ще легна в една стая със стотици несретници, ще вдишвам миризмите им и ще слушам грухтенето на стари педерасти, които се чукат един друг. Не исках да се мотая из подобни места, дори да ми ги предлагат безплатно. Разбира се, можех да полегна в метрото, но предварително знаех, че там нито за миг няма да затворя очи — заради крадците на дребно, шума и флуоресцентното осветление и защото щях да си мисля как всеки момент ще се появи някое патрулиращо ченге и ще ме фрасне по подметките с полицейската си палка. Продължих да се шляя още няколко часа, обзет от паника, опитвайки се да намеря някакво решение. В крайна сметка избрах Сентръл Парк само защото бях прекалено изтощен, за да се сетя за нещо друго. Около единайсет часа вече крачех по Пето Авеню, като разсеяно прокарвах ръка по каменната ограда, която разделя парка от улицата. Надникнах през оградата, зърнах огромния пуст парк и си дадох сметка, че в този част на деня е късно да намеря нещо по-добро. Там земята поне щеше да е мека. Зарадвах се при мисълта как ще полегна върху тревата и ще си направя легло там, където никой няма да ме види. Влязох в онази част на парка, която е по-близо до музея Метрополитън, отправих се към вътрешността му, повървях няколко минути, след което пропълзях под един храст. Не си дадох труд да проявя повече бдителност. Бях чувал какви ли не ужасии за Сентръл Парк, но в този момент умората ми беше много по-силна от страха. Помислих си, че ако храстът се окаже недостатъчно прикритие, ножът ми е винаги подръка. Свих коженото си яке на възглавница и се повъртях известно време, докато се наместя по-удобно. Щом спрях да шавам, чух щурец, който пееше в съседния храст. Миг след това лекият ветрец разшумя вейките над главата ми. Вече не знаех какво да мисля. Нощта беше черна — не се виждаше ни луна, ни пукната звезда. Преди още да успея да извадя ножа си от джоба, вече бях дълбоко заспал.