Пол Остър - Лунен дворец

Помъчих се да овладея чувствата си, затова излязох и пропилях сума пари за едно ядене в „Лунен дворец“. Но и това не помогна. Самосъжалението ми бе избило в разточителство и се намразих още повече задето се поддавам на импулса. За да се самонакажа, започнах гощавката си с яйчена супа — просто не можех да устоя на подобно перверзно изкушение. След това си поръчах пържени кнедли, порция скариди в пикантен сос и бутилка китайска бира. Ала благотворният ефект, който храната би могла да има върху мен, беше напълно отровен от собствените ми мисли. Едва не повърнах от ориза. Това не е обяд, казах си, това е последното ядене, храната, която поднасят на осъдения, преди да го подкарат към бесилката. Насилвах се да дъвча и преглъщам и ето че си спомних една фраза от предсмъртното писмо на Роли до съпругата му, написано в навечерието на екзекуцията му: Умът ми е разбит и смазан . Думите сякаш се отнасяха за мен. Представих си отрязаната глава на Роли, която жена му бе запазила в стъклена витрина. Представих си и главата на Сирано, смазана от падналия върху нея камък. После си представих как собствената ми глава се пука, черепът ми се отваря и се пръска като яйцето, което бе тупнало на пода в стаята ми. Усетих как мозъкът ми изтича. Видях се разбит на парчета.

Оставих прекалено голям бакшиш на келнера, после се отправих към къщи. Когато влязох във входа, по навик спрях пред пощенската кутия и видях, че вътре има нещо. Не бяха обичайните предупреждения за напускане. Това беше първата поща, дошла на адреса ми през този месец. За миг си помислих, че някой неизвестен благодетел ми е изпратил чек, но като разгледах писмото, се уверих, че съобщението не е от подобно естество. На 16 септември трябваше да се явя при военните на медицински преглед. Като се има предвид състоянието ми в онзи момент, тази вест въобще не ме разтревожи. Въпросната дата беше далеч, а и има ли значение откъде ще дойде злото. Ню Йорк или Индокитай, казах си аз, в крайна сметка и двете водят към едно и също. Щом самият Колумб е могъл да обърка Америка с Китай, тогава кой съм аз, та да издребнявам на тема география. Влязох в апартамента, пъхнах писмото в калъфката на кларнета на вуйчо Виктор и мигом забравих за него.

Чух, че някой чука на вратата, но реших, че не си струва да проверявам кой е. В момента бях зает с мислене и не исках никой да ме безпокои. След няколко часа някой пак почука. Това второ потропване беше доста по-различно от първото и според мен не идеше от първия посетител. Беше грубо и агресивно думкане, сърдит юмрук, способен да изкърти вратата от пантите й, докато първото бе тихичко, учтиво и по-скоро приличаше на пробно почукване: дело на едно-единствено кокалче, което изпраща любезното си лично послание с леко похлопване върху дървото. Замислих се върху тези различия и продължих да разсъждавам върху тях няколко часа, удивлявайки се на богатството от човешка информация, което се крие в подобни прости звуци. Ако двете почуквания бяха дело на един и същи човек, помислих си, тогава контрастът между тях би трябвало да означава отчаяние, безсилие или безизходица, а пък аз не можех да си представя, че някой е приритал за мен. Това идеше да покаже, че първоначалната ми версия е вярна, тоест били са двама души. Единият е дошъл с приятелски намерения, другият — не. По всяка вероятност единият е бил жена, другият — не. Продължих да мисля върху това, докато мръкна. Щом усетих, че се е стъмнило, запалих свещ и пак се върнах към предишните си мисли, докато най-накрая заспах. През цялото време обаче нито за миг не ми хрумна да се запитам кои може да са били тези двама души. Нещо повече, дори не се залитах защо може да са ме търсили.

На следващата сутрин думкането започна отново. Докато се разсъня напълно, за да се убедя, че не сънувам, чух подрънкване на ключове отвън на площадката — силен, високомерен шум, който гръмна като експлозия в главата ми. Отворих очи и в същия миг ключът влезе в ключалката. Завъртя се, вратата се отвори и в стаята влезе Саймън Фернандес, портиерът на сградата. Разходи обичайната си двудневна брада, панталоните си в защитен цвят и бялата си тениска, които носеше от началото на лятото — униформа, която вече се бе измърляла от сивите сажди и от десетките обеди и вечери, оставили тлъсти следи от покапвания. Погледна ме право в очите и се направи, че не ме вижда. От Коледа насам, когато не му дадох обичайния бакшиш (пак пари, неотразени в счетоводните сметки), Фернандес стана доста враждебен. Престана да ме поздравява, вече не обсъждахме времето, не ми разказваше истории за братовчеда си от Поне, дето за малко да се хване на работа при кливландските индианци. Фернандес си отмъщаваше, като се държеше, сякаш аз въобще не съществувам и от месеци не бяхме разменяли и две думи с него. През тази сутрин на сутрините обаче, той най-неочаквано беше променил стратегията си. Взе да обикаля стаята, да почуква стените, сякаш да се увери, че не са кухи, след това мина покрай леглото ми за втори или трети път, спря, обърна се, престори се, че чак сега ме забелязва и много театрално възкликна: