Пол Остър - Лунен дворец

Най-накрая Кити бе таза, която разчупи леда.

— Сега, след като моят брат е вече тук — рече тя, улавяйки настроението на момента, — най-малкото, което можем да направим за него, е да го поканим да закуси с нас.

Прииска ми се да я целуна, задето бе успяла да прочете мислите ми. Последва обаче миг на неловкост, тъй като не успяха да намерят още един стол, но и този път Кити ми се притече на помощ, като ме покани да седна между нея и човека от дясната й страна. Веднага се вклиних на посоченото място, като положих по един бут на двата стола. Поставиха пред мен чиния с всичките й аксесоари: нож и вилица, чаша за сок и чаша за кафе, салфетка и лъжичка. След което потънах в миазмите на угощението и пълната самозабрава. Ужасно инфантилна реакция от моя страна, но още щом първият залък се озова в устата ми, вече не бях в състояние да се контролирам. Заех се да унищожавам храната най-методично, поглъщайки всичко пред очите си като обезумял. Тъй като великодушието на останалите изглеждаше безгранично, продължих да се тъпча, докато на масата не остана и троха. Поне това е, което си спомням. Не спрях да нагъвам в продължение на цели петнайсет или двайсет минути, а когато свърших, единственото нещо, което се мъдреше върху покривката, беше купчина бели рибени кости. Нищо повече. Мъча се да изровя от паметта си нещо друго, ала нищичко не откривам. Нито една хапка. Нито дори коричка хляб.

Чак тогава забелязах как всички останали се бяха вторачили в мен. Толкова зле ли се бях представил? Не бях в състояние да преценя. Може и лиги да съм проточил. Кой знае каква картинка съм представлявал. Обърнах се към Кити и й се усмихнах вяло. Тя като че ли не изглеждаше толкова отвратена, колкото ошашавена. Това ме поокуражи и реших, че трябва с нещо да залича лошото впечатление, което бях оставил у домакините. Помислих си, че това е най-малкото, което можех да сторя: например, да им попея от благодарност и по този начин да ги накарам да забравят как съм излизал чиниите им до блясък. Докато изчаквах възможност да се включа в разговора, изведнъж усетих колко хубаво ми беше да седя до отдавна изгубената си близначка. От подмятанията на масата научих, че е танцьорка, освен това и с просто око се виждаше, че тениската с логото на „Мете“ стоеше много по-добре на нейните гърди, отколкото на моите. Трудно ми беше да устоя на изкушението, като я гледах как бъбри и се смее заедно с другите и затова продължих да й мятам белтъци крадешком. Не носеше грим, нито сутиен, но докато се движеше, непрекъснато подрънкваше с гривните и обеците си. Имаше хубави гърди, които показваше с възхитителна небрежност, без да парадира с тях, но и без да се прави, че ги няма. Според мен беше красива, но повече от всичко харесах начина, по който се държеше, защото не изглеждаше парализирана от красотата си, както обикновено става с хубавите момичета. Може би това се дължеше на някаква освободеност и на нещо прямо и земно, което долових в гласа й. Виждаше се, че не е разглезено дете от средната буржоазия като останалите, а човек, който сам си е пробивал път и сам се е справял с нещата от живота. Самият факт, че приемаше, дори приветстваше близостта на тялото ми, че не се отдръпваше гнусливо от допира с рамото или крака ми, че дори остави голата си ръка да докосне моята — тези дребни неща ме накараха напълно да оглупея.

След миг-два открих пролука в разговора. Някой подхвана темата за кацането на Луната, друг го прекъсна и заяви, че това никога не се е случвало. Цялата работа била нагласена, каза той, просто телевизионна бурлеска, поставена и режисирана от правителството, за да отвлече вниманието на хората от войната.

— Хората винаги вярват на това, което им наредят да вярват — додаде въпросното лице, — на всяка тъпотия, дори да е снимана в холивудско студио.

И това ми беше достатъчно, за да се вмъкна в разговора. Направих го с помощта на възможно най-скандалната реплика, която успях да измисля, като спокойно заявих, че кацането на Луната миналия месец е съвсем истинско, но съвсем не е първото. Хора са кацали на Луната още преди сто години, продължих аз, дори преди хиляди. Всички се изсмяха на думите ми, което ме накара да се впусна в най-доброто си изпълнение в комико педантичен стил. През следващите десет минути им направих преглед на историята на лунния фолклор, изпъстряйки го с цитати от Лукиан, Годуин и други. Исках да ги шашна с познанията си, но освен това исках и да ги разсмея. Опиянен от току-що погълнатата храна и решен да докажа на Кити, че не съм случаен човек, аз мигом влязох в страхотна форма и забързаният ми отривист разказ в темпо стакато много скоро ги накара да се запревиват от смях. След това започнах да им описвам пътуването на Сирано до Луната, но някой от тях ме прекъсна. Сирано дьо Бержерак не съществувал, бил само герой от пиеса, тоест художествена измислица. Не можех да отмина с лека ръка подобно невежество, затова направих пространно лирическо отклонение и им разказах живота на Сирано. Започнах с младите му години като войник, изкоментирах кариерата му на философ и поет, след което надълго и нашироко им описах различните трудности, с които животът го е сблъсквал: финансови затруднения, остра форма на сифилис, неприятности с властите поради радикалните идеи, които изповядвал. Казах им и как най-накрая си намерил покровител в лицето на херцог Д’Арпажон, но само три години след това бил убит в Париж, когато от покрива на строяща се сграда точно върху главата му паднал камък. Направих драматична пауза, за да дам възможност на публиката да вникне в гротескния хумор на тази трагедия.