Пол Остър - Лунен дворец

Не може да се каже, че съм гладувал, но почти непрекъснато чувствах глад. Често сънувах храни и нощите ми през това лято бяха изпълнени с кулинарни видения: богати трапези, пирове и преяждане, плата с пържоли и агнешко, подноси със сочни прасенца, торти като замъци, всевъзможни десерти, сладкиши и гигантски купи с плодове. През деня обаче стомахът ми не спираше да къркори, червата ми ръмжаха сърдито и се обливаха с потоци неуталожени стомашни сокове, преследваха ме, не ми даваха мира заради празнотата си и само с едната си воля успявах да ги усмиря. Без преди това да съм бил пълен, през това лято продължих неудържимо да свалям килограми. От време на време пусках по едно пени в кантара на дрогерията „Екзакто“, за да видя какво е останало от мен. От 77 килограма през юни слязох на 69 през юли и на 61 през август. За човек с ръст метър и осемдесет и кусур такава загуба на тегло си е опасна. Бях само кожа и кости — дотук добре, но можеха да последват непоправими увреждания.

Опитвах да се отделя от тялото си, поемайки дългия, заобикаляш истинския проблем път, като се преструвах, че не съществувам. И други са го правили преди мен и всички са стигали до едно и също заключение — открих го и аз: умът не може да победи плътта, защото поискаш ли му веднъж да направи подобно нещо, веднага ти напомня, че той също е материален. За да се издигна над обстоятелствата, трябваше да си самовнуша, че вече не съм реален, в резултат на което всякаква реалност взе да се мержелее доста неубедително пред очите ми. Несъществуващи предмети ми се явяваха най-ненадейно, след което изчезваха. Например, чаша студена лимонада. Вестник с моето име в заглавието. Старият ми костюм изневиделица цъфваше върху леглото — съвършено нов и непокътнат. Веднъж зърнах дори себе си в една по-предишна версия как се лутам из стаята като пиян, надничам из ъглите и търся нещо, което не мога да намеря. Тези халюцинации бяха нещо мигновено, ала след това продължаваха да отекват в мен с часове. А имаше и периоди, когато напълно изгубвах дирите на собствената си личност. Навестяваше ме мисъл и следвах нишката й по пътя към заключението, докато в един момент внезапно установявах, че вече се е стъмнило. Губеха ми се цели часове. При друг случай се улавях, че дъвча въображаема храна, че пуша въображаеми цигари и пускам въображаеми кръгчета цигарен дим във въздуха около себе си. Това май бяха най-лошите ми моменти, но истината е, че след тях вече не можех да разчитам на себе си. Умът ми често се зарейваше нанякъде и аз с нищо не можех да го спра.

Повечето от тези симптоми започнаха да се появяват към средата на юли. Преди това най-чинно изчетох и последните книги от кашоните на вуйчо Виктор, след което ги продадох в антикварната книжарница на Чандлър. Книгите бяха вече на привършване и точно тогава взеха да ми създават главоболия. Усещах как очите ми се спират върху думите на страницата, но от този контакт не произлизаше никакъв смисъл и никакви звуци не отекваха в ума ми. Черните отпечатъци ми изглеждаха съвсем объркващи, произволна смесица от чертички и завъртулки, които не издаваха нищо, освен собствената си немота. В крайна сметка престанах дори да се преструвам, че разбирам какво чета. Издърпвах някоя книга от кашона, отварях я на първа страница и задвижвах пръст по първия ред. Щом стигнех до края, започвах втория, после третия и така до края на страницата. По този начин се справих с работата си: като слепец, който чете брайловата азбука. Щом не виждах думите, можех поне да ги докосвам. Нещата вече се бяха влошили до такава степен, че единствено това сякаш имаше някакъв смисъл. Докосвайки всички думи в книгите, си издействах правото да ги продам.

По някакво странно съвпадение занесох последните бройки на Чандлър в деня, в който американските космонавти стъпиха на Луната. От продажбата получих малко повече от девет долара и като тръгнах да се връщам по Бродуей, хрумна ми да се отбия в „Куинс Бар & Грил“ — малко местно кръчме, разположено на югоизточния ъгъл на Сто и осма улица. Този ден времето беше изключително горещо и затова реших, че една-две бири от десет цента няма да ми навредят. Настаних се на бара до трима-четирима от редовните клиенти, които се наслаждаваха на мрачното осветление и прохладата на климатика. Големият цветен телевизор беше пуснат и хвърляше странни, малко зловещи отражения върху бутилките уиски и бърбън. Точно тогава станах свидетел на голямото събитие. Видях двете добре подплатени фигури, които направиха първите стъпки в онзи свят без въздух, видях как заподскачаха като играчки насред лунния пейзаж, как подкараха количката за голф през прахта и пустошта, как забиха знамето право в окото на онова, което доскоро беше богинята на влюбените и лунатиците. Блестящата Диана, помислих си аз, символ на всичко загадъчно, което кътаме в себе си. После се появи президентът и заяви с равен тържествен глас, че това е най-великото събитие след сътворението на човека. Редовната клиентела на бара се изхили, като чу това, а и самият аз пуснах една-две криви усмивки. Но въпреки пълния абсурд на казаното, в него имаше и нещо вярно, което никой не можеше да отрече: от деня на прогонването му от рая, Адам никога не е бил толкова далеч от дома си.