Пол Остър - Лунен дворец

Знаех, че ме работи, но почти никога не възразявах. И какво можех да направя в края на краищата? Чандлър действаше от позиция на силата и това положение не можеше да се промени — защото аз отчаяно исках да продам стоката, докато на него му беше все едно дали ще купи или не. Нямаше никакъв смисъл, например, да се правя, че ми е безразлично дали ще си продам книгите, защото от това нищо нямаше да спечеля, а винаги е по-добре да те измамят, но сделката да стане, отколкото въобще да не стане. Открих, че се справям по-добре, когато нося книгите на по-малки дози, не повече от дванайсет или петнайсет наведнъж. Тогава средната цена на том се вдигаше, макар и минимално. Но колкото по-малко бяха книгите, толкова по-скоро трябваше да идвам пак, а от друга страна знаех, че се налага да огранича посещенията си до минимум — защото колкото по-често му се явявах, толкова по-слаба ставаше позицията ми. Така че каквото и да правех, Чандлър винаги печелеше. След време старецът дори не благоволяваше да говори с мен. Никога не казваше „здрасти“, никога не се усмихваше, никога не се здрависваше. Държеше се така хладно и безразлично, че понякога се чудех дали въобще ме помни. Може би всеки път ме възприемаше като нов клиент или като събирателен образ на най-различни непознати, някаква хаотична сбирщина.

Докато разпродавах книгите, апартаментът ми претърпя доста преобразувания. Това беше неизбежно, защото всеки път, когато отварях нов кашон, аз всъщност разрушавах част от мебелировката. Леглото ми трябваше да се развали, столовете ми намаляха, после съвсем изчезнаха, бюрото ми се атрофира и се преобрази в празно пространство. Виждах как животът ми се превръща в затваряща се нула, в осезаема, избуяваща пустота. Всеки път, когато дръзнех да навляза в миналото на вуйчо, то мигом произвеждаше физически резултат, ефект в реалния свят. Последствията бяха винаги пред очите ми и нямаше как да им се изплъзна. Еди-колко си кашона — разпродадени, еди-колко си — в наличност. Стигаше ми само да хвърля едно око на стаята, за да видя равносметката. Мебелировката беше измервателният уред на моето състояние — показваше колко от мен е останало, колко от мен си е отишло. Бях едновременно извършител и свидетел, публика и актьор в солово представление. Внимателно следях напредъка на собственото си осакатяване. Къс по къс наблюдавах собственото си разпадане.

Разбира се, това бяха трудни дни — за всички. Спомням си ги като времена на объркана политика, на метежи, тълпи, гняв, виещи клаксони и насилие. До пролетта на 1968-а всеки божи ден като че бълваше нов катаклизъм. Ако не е Прага, ще е Берлин; ако не е Париж, ще е Ню Йорк. Във Виетнам имаше вече половин милион американски войници. Президентът обяви, че няма да се кандидатира за нов мандат. Имаше убийства. След години на борба войната се беше разраснала до такава степен, че дори и най-невинните мисли бяха неизменно замърсявани от нея. Знаех, че каквото и да направя или да не направя, аз, както и всички останали, бях част от нещата, които се случваха наоколо. Една вечер, докато си седях на пейка в Ривърсайд Парк и зяпах реката, видях как на отсрещния бряг избухна танкер. Небето изведнъж лумна в пламъци, огнени отломъци полетяха във въздуха над Хъдсън и се приземиха в краката ми. Тогава ме осени мисълта, че вътрешното и външното са неразривно свързани, може да ги раздели само брутално накърнената истина. По-късно съшия месец Колумбийският университет се превърна в бойно поле и стотици студенти бяха арестувани, включително такива безвредни мечтатели като Цимър и моя милост. Впрочем не смятам да обсъждам тези неща тук. Всички знаят какво се случи тогава и няма никакъв смисъл да преразказвам добре известни събития. Това обаче не означава, че искам да бъдат забравени. Началото на моята история се корени в безпорядъка на онези дни и първо те трябва да се проумеят, за да има смисъл и останалата част от нея.

Когато започнах третата година в университета (септември 1967 г.), костюмът ми отдавна беше приключил курса. Първо го съсипа проливният дъжд в Чикаго, после седалището се протри до прозрачност, а сакото се разпра по джобовете, след това по останалите шевове, докато най-накрая го захвърлих, защото вече за нищо не ставаше. Закачих го в гардероба си като сувенир от едни по-щастливи времена, излязох и си купих най-евтините и най-здравите дрехи, които успях да намеря: работнически ботуши, джинси, бархетни ризи и кожено яке на старо от един магазин за войнишки принадлежности. Приятелите ми бяха изумени от тази промяна, но аз не им дадох никакво обяснение, защото въобще не ме интересуваше какво ще си помислят. Същото стана и с телефона. Не го изключих, за да се изолирам от света, а просто защото представляваше разход, който вече не можех да си позволя. Когато един ден пред библиотеката Цимър взе да ме дразни на тази тема, като недоволстваше, че човек не може да ме открие, аз отклоних въпроса за парите, като взех да танцувам и пея за жици и гласове, които убиват живия човешки контакт. „Пренесеният по електрически път глас не е истинският човешки глас — му казах тогава. — Ние всички сме свикнали с това подобие на самите нас, но ако човек се замисли, телефонът е само един инструмент на разрухата и фантазията. Общуване между духове, словесна секреция на умове без тела. Аз искам да виждам човека, с когото разговарям. Ако не мога, по-добре въобще да не разговарям с него.“ Все по-често прибягвах до такива изпълнения — извинения, двусмислени приказки, странни теории, които измислях в отговор на съвсем разумни въпроси. Тъй като не исках никой да знае за финансовите ми затруднения, смятах, че нямам друг избор, освен да се измъквам от притеснителните разговори с помощта на лъжи. Колкото повече затъвах, толкова по-странни и изчанчени обяснения съчинявах. Защо съм спрял да пуша, защо съм спрял да пия, защо съм спрял да ходя по кръчми — никак не се затруднявах да скалъпя някоя уж рационална, но всъщност адски нелепа причина. И така полека-лека започнах да говоря като анархист отшелник, ексцентричен маниак, който заплашва със Страшния съд, или направо лудит. Приятелите ми обаче се забавляваха и по този начин успях да опазя тайната си. Гордостта несъмнено имаше пръст в тези мои измамни щуротии, но най-същественото беше, че не исках никой да ми се бърка в живота и най-вече в курса, който си бях наумил да следвам. Ако тръгнех да се оплаквам наляво и надясно, сигурно щях да предизвикам само съжаление, дори може би предложения за помощ, което щеше да провали цялата работа. Вместо това се барикадирах зад делириума на моя проект, правех се на палячо при всяка възможност и чаках да изтече времето.