Пол Остър - Лунен дворец

Най-трудна беше последната година. През ноември спрях да плащам сметките си за електричество и през януари пристигна един мъж на име Кон Едисон, за да ме изключи от мрежата. В продължение на няколко седмици експериментирах с различни свещи, като ги подбирах най-вече според цената, осветителната мощ и дълготрайността. За голямо мое учудване, еврейските мемориални свещи се оказаха най-добри. Открих, че потрепващите пламъчета и играещите сенки са нещо изключително красиво и сега, след като и хладилникът беше замлъкнал (онези негови неочаквани гърчове и шумни потръпвания), изведнъж реших, че без електричество се чувствам много по-добре. Друго нещо, което би могло да се каже за мен, е, че бях издръжлив. Винаги търсех да открия скритите преимущества на всяко лишение, на което се подлагах, и щом свикнех да преживявам без дадено нещо, изтривах го от паметта си веднъж завинаги. Знаех, че това не може да продължава вечно, че в крайна сметка съществуват неща, без които не може, но в момента се радвах на факта, че почти не съжалявам за изчезналите от живота ми удобства. Бавно, но уверено открих, че съм способен да стигна много далеч, много по-далеч, отколкото си мислех, че е възможно.

След като си платих учебната такса за последния семестър, останах с по-малко от шестстотин долара. Разполагах с още няколко кашона, както и с колекцията от автографи и кларнета. Понякога го сглобявах, за да ми прави компания, и се опитвах да свиря, при което апартаментът се изпълваше със странни звукови напъни, с врява от пискливи въздишки и дълбоки стенания, с кикот и жаловито ръмжене. През март продадох автографите на колекционер, който се казваше Майло Флакс — странно джудже с ореол от руси къдрици, който пускаше рекламите си на последната страница на „Спортни новини“. Когато Флакс видя наредените в кутия подписи на „Чикаго къбс“, онемя. Зазяпа се в хартийките с благоговение, вдигна към мен пълните си със сълзи очи и смело предрече, че 1969 ще бъде годината на „Къбс“. За малко да се окаже прав. Ако не беше онази серия от загуби в края на сезона и това, че помиярите от „Ню Йорк Мете“ дръпнаха рязко напред, предсказанието му щеше да се сбъдне. От автографите спечелих сто и петдесет долара, което беше един месечен наем и отгоре. Продължих да се прехранвам с книгите и така успях да преживея април и май с глава все още над водата. Приключих и задължителните си писмени работи, макар и в ужасна суматоха, като зубрех на свещи и преписвах на машина. След това продадох пишещата машина за двайсет и шест долара, с които взех под наем четвъртита академична шапка и тога, за да присъствам на контра тържеството, организирано от студентите в знак на протест срещу официалните университетски церемонии.

Бях свършил всичко, което си бях поставил като задача, но нямах сили да се порадвам на триумфа си. Разполагах само със сто долара, а от книгите бяха останали три кашона. За плащане на наема и дума не можеше да става и макар че банковият депозит щеше да ми помогне да изкарам още един месец, след това със сигурност щяха да ме изгонят. Ако първото известие за напускане се получеше през юли, тогава критическият момент щеше да настъпи през август, което означаваше, че през септември щях да се озова на улицата. На първи юни обаче краят на лятото ми изглеждаше на светлинни години разстояние. Не какво ще правя след това ме тревожеше толкова, колкото как да издрапам дотогава. От книгите можех да получа приблизително петдесет долара. Като ги прибавех към деветдесет и шестте, които имах, щях да разполагам със сто петдесет и шест долара през следващите три месеца. Крайно недостатъчно, разбира се, но си направих сметката, че ако се огранича до едно хранене на ден, ако се откажа от вестници, автобуси и всякакви други фриволни разточителства, ще успея да се справя. Така започна лятото на 1969-а. Бях почти сигурен, че това ще бъде последното лято на моя живот.

През цялата зима и началото на пролетта складирах храната си от външната страна на первазите в апартамента. През най-студените месеци повечето от храните замръзваха и се превръщаха на буца лед (маслото, сиренето), но след размразяване всичко ставаше за ядене. Най-големият проблем бе как да опазя продуктите от сажди и от цвъкането на гугутките. Взех да ги увивам в найлонови пазарски торбички, преди да ги оставя навън. Ала след като вятърът издуха една торбичка по време на буря, започнах да ги привързвам с конец за радиатора в стаята. Страхотно се бях изпедепцал в тази система и тъй като газта, слава Богу, беше включена в наема (което означаваше, че не мога да изгубя газовия си радиатор), положението с храната изглеждаше напълно под контрол. Но това беше по време на студовете. А ето че сезонът се смени и щом слънцето взе да се мотае по небето цели тринайсет-четиринайсет часа на ден, первазът се оказа напълно неизползваем. Млякото се вкисваше, соковете се развоняваха, маслото се разтопяваше в малки лъскави локви от жълта слуз. Изстрадах доста от тези беди, след което преосмислих режима си на хранене и видях, че ще трябва да се откажа от всички продукти, които се развалят на топло. На дванайсети юни седнах и начертах новата си програма. Мляко на прах, нес кафе, малки опаковки хляб — това трябваше да бъдат моите основни провизии — при това едни и същи всеки ден, както и яйцата — най-евтиното и хранително нещо, познато на човека. От време на време си позволявах по някоя ябълка или портокал, а ако желанието ми станеше непреодолимо, се угощавах с хамбургер или готова консерва. Така храната не се разваляше и поне теоретично не ме заплашваше глад. Две яйца на ден — рохко сварени до съвършенство за две минути и половина, две филийки хляб, три чаши кафе и вода — колкото е възможно повече. Макар и не много вълнуващ, този режим на хранене притежаваше някакво геометрично изящество. Като се има предвид оскъдицата от възможности, с които разполагах, новото решение ми подейства ободрително.