Пол Остър - Лунен дворец

Когато през пролетта семестърът свърши, съквартирантът ми предложи през следващата учебна година отново да наемем апартамент заедно. Отказах му. Много харесвах Цимър (всъщност той беше най-добрият ми приятел), но след четири години, прекарани в съквартирантство и обществени спални, не можах да устоя на изкушението да поживея сам. Намерих си квартира на Сто и дванайсета западна улица и на 15 юни се преместих там. Пристигнах с багажа си броени минути преди двама здравеняци да докарат седемдесетте и шест кашона с книгите на вуйчо Виктор, които бяха престояли на склад цели девет месеца. Апартаментът всъщност беше гарсониера на петия етаж в сграда с огромен стар асансьор и се състоеше от средна по големина стая, кухненски бокс в югоизточния ъгъл, килер, баня и два прозореца, които гледаха към малка задна уличка. Гълъби пърхаха с криле и гукаха на перваза, а долу на земята се мъдреха шест очукани боклукчийски кофи. Вътре беше мрачно, въздухът бе обагрен в сивота и дори в най-ярките слънчеви дни едва просветляваше. Отначало сърцето ми се свиваше, малки бучки страх засядаха в гърлото ми, защото се боях да живея сам, но много скоро едно удивително откритие ме приобщи към мястото и ме накара да го заобичам. Беше втората или третата нощ в новото ми жилище, когато съвсем случайно се озовах между двата прозореца и малко под остър ъгъл към този от лявата ми страна. Бавно преместих поглед към него и ето че зърнах светъл процеп между двете сгради. Всъщност гледах към Бродуей — към най-кратката и умалена част от Бродуей, където се виждаше един невероятен неонов надпис — пламтяща факла от розови и сини букви, които изписваха думите ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Сетих се, че това е надписът на китайския ресторант в края на пряката, ала силата, с която тези букви ме връхлетяха, удави в себе си всякакви практически обяснения и асоциации. Същински вълшебни букви, увиснали в мрака като послание от самото небе. ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Веднага си припомних вуйчо Виктор и неговия оркестър и в същия този пръв, ирационален миг страховете ми изчезнаха. Никога преди това не бях изпитвал нещо толкова внезапно, чисто и неподправено. Голата мръсна стая се преобрази в убежище на вътрешния ми свят, в пресечна точка на странни поличби и загадъчни, произволни и необясними случки. Продължих да зяпам надписа „Лунен дворец“ и полека-лека проумях, че съм се настанил точно където трябва, че ми е било писано да живея именно в този малък апартамент.

През лятото работих на половин работен ден в една книжарница, обикалях кината и ту се влюбвах, ту разлюбвах едно момиче на име Синтия, чието лице отдавна се е изтрило от паметта ми. Взех да се чувствам все по-добре и по-уютно в новото си жилище и когато през есента лекциите отново започнаха, аз се впуснах в неистови среднощни запои с Цимър и цялата банда, отдадох се на любовни похождения и дълги съвършено безмълвни угощения с книги и учебници. Много по-късно, когато мислено се върнах към тези дни и ги погледнах от дистанцията на годините, установих, че те са били един от най-плодотворните периоди в живота ми.

Точно тогава навърших двайсет и броени седмици след това получих дълго, доста непонятно писмо от вуйчо Виктор, написано с молив на гърба на жълти абонаментни бланки за Хумболдовата енциклопедия. От прочетеното успях да разбера, че „Лунните хора“ са преживели тежки времена и след като дълго време ги спохождал само лошият късмет (прекъснати ангажименти, спукани гуми, пияница, който счупил носа на саксофониста им), групата най-накрая се разпаднала. От ноември насам вуйчо Виктор живеел в Боиз, Айдахо, където си намерил временна работа, като продавал енциклопедии от врата на врата. Но и там нещата не вървели и за пръв път от години насам, всъщност откакто го познавах, долових нотка на поражение в думите му. „Заложих дори кларнета си — гласеше писмото, — банковата ми сметка е на нула, а жителите на Боиз не проявяват никакъв интерес към енциклопедии.“

Изпратих му пари, а после и телеграма, в която настоявах веднага да се върне в Ню Йорк. Отговорът на Виктор пристигна след няколко дни — благодареше ми за поканата. Щял да приключи с делата си в края на седмицата, така пишеше, след което да се метне на първия автобус и да дойде. Сметнах, че трябва да се появи във вторник или най-късно в сряда. Но сряда дойде и си замина, а от Виктор — ни вест, ни кост. Изпратих му втора телеграма, но този път отговор не се получи. Възможните беди, които биха могли да го сполетят, ми се струваха безкрайни. Представях си всичко, което можеше да се случи на човек между Боиз и Ню Йорк и ето че американският континент ненадейно се преобрази в необятна зона на опасности, в пагубен кошмар от клопки, капани и лабиринти. Опитах се да вляза във връзка със собственика на сградата, в която Виктор беше живял, но доникъде не стигнах, след което от немай-къде се обадих в полицията в Боиз. Най-внимателно обясних по телефона на сержанта — мъж на име Нийл Армстронг — за какво става дума. На следващия ден сержант Армстронг се обади да ми съобщи, че вуйчо Виктор бил намерен мъртъв в стаята си на Дванайсета северна улица — облечен с палто, отпуснат в креслото, пръстите на дясната му ръка стискали недосглобен кларнет. До вратата имало два куфара. Претърсили стаята, но не намерили нищо нередно. Според предварителните медицински заключения най-вероятната причина за смъртта била сърдечен удар.