Пол Остър - Лунен дворец

Беше късна вечер, оставаше по-малко от седмица, преди да потегля за Ню Йорк. Виктор седеше в креслото си до прозореца, пафкаше една след друга от пакетчето цигари „Роли“ и отпиваше шнапс от малка ракиена чашка. Аз се бях проснал на канапето и щастливо витаех в собственото си опиянение от бърбън и цигарен дим. Цели три-четири часа седяхме, без да говорим за нещо определено. В един момент разговорът ни съвсем замря и двамата се усамотихме в безмълвието на собствените си мисли. Вуйчо Виктор дръпна още веднъж от цигарата си, хвърли ми един поглед, докато димът се заизвива нагоре покрай бузата му, и угаси фаса в любимия си пепелник — сувенир от Световното изложение през 1939-а. Докато ме съзерцаваше разнежено през димната завеса, отпи от чашката си, млясна с устни и въздъхна дълбоко.

— Ето че стигнахме до най-трудната част — рече той. — Раздялата, сбогуването, прощалните думи. Да вдигаме лагера, както казват в уестърните. Дори и ако не ти се обаждам често-често, Филеас, трябва да помниш, че винаги ще си в мислите ми. Бих искал да знам къде ще бъда, но ето че различни светове ни примамват и лично аз се съмнявам дали ще се стигне до писане на писма.

Вуйчо Виктор замълча, за да запали цигара и тогава, докато държеше лумналата кибритена клечка, забелязах, че ръката му трепери.

— Никой не знае колко ще продължи всичко това — подхвана той, — но Хауи храни големи надежди. Засега заявките ни за участие са огромни. Няма съмнение, че ще последват и нови. Колорадо, Аризона, Невада, Калифорния. Поемаме на Запад, хвърляме се презглава в пустинята. Сигурно ще бъде интересно, така си мисля, независимо какво ще се получи в крайна сметка. Представяш ли си — групичка градски контета сред каубои и индианци. Аз обаче си мечтая да видя онези огромни открити пространства и да свиря под небето на пустинята. Кой знае, там може да ме осени и някоя неподозирана истина?

Вуйчо Виктор се изсмя, сякаш в знак на пренебрежение към сериозността на собствената си мисъл.

— Работата е там — продължи той, — че при тези огромни разстояния, които ни предстои да пропътуваме, не бива да нося почти никакъв багаж. Трябва да се отърва от едни предмети, други — да раздам, трети — да хвърля на боклука. Тъй като не мога да понеса мисълта, че ще изчезнат завинаги, реших да ги предам на теб. На кой друг бих могъл да се доверя в края на краищата? Кой друг може да продължи традицията? Започвам от книгите. Да, да, всички до една. Що се отнася до мен, това е най-подходящият момент. Когато ги преброих днес следобед, оказа се, че имам хиляда четиристотин деветдесет и два тома. Невероятна цифра, нали? Защото напомня за Колумб и откриването на Америка, а университетът, в който отиваш, също носи името на Колумб. Някои от тези книги са големи, други — малки, едни са дебели, други — тънки, но всички те съдържат думи. Ако прочетеш тези думи, може би ще помогнат на образованието ти. Не, не, не искам и да чуя за това. Нито гък! Щом се настаниш в Ню Йорк, ще поръчам да ти ги изпратят. Ще си запазя само едно томче на Данте. Всичко останало е твое. След книгите идва ред на шаха с дървените фигури. Аз ще взема пластмасовия с магнитчетата, а дървеният остава за теб. Следва кутията за пури с автографите на бейзбол ни знаменитости. Там са подписите на почти всички играчи от отбора на „Чикаго къбс“ от последните двайсет години, на няколко по-големи звезди и на много от по-дребните светила от цялата лига. Мат Бате, Мемо Луна, Рип Рипълски, Пътси Кабальеро, Дик Дрот. Самата неизвестност на тези имена би трябвало да ги обезсмърти. Най-накрая идва ред на различни вехтории, дрънкулки, украшения и ненужни дреболии. Сувенирните пепелници от Ню Йорк, от Сан Антонио и битката при Аламо, плочите ми на Хайдн и Моцарт, които записах с Кливланлския оркестър, семейният албум със снимки, грамотата, която получих като малък, когато взех първа награда на щатския музикален конкурс. Това, ако можеш да повярваш, се случи през 1924-а — много, много отдавна. И най-накрая искам да ти дам моя спортен костюм от туид, който преди няколко зими купих от „Луп“. Няма да ми трябва по онези места, където отивам, а е ушит от най-фина шотландска вълна. Само два пъти съм го слагал, а ако го дам в Армията на спасението, сигурно ще се озове на гърба на някой мърляв алкохолик от крайните квартали. По-добре е ти да го вземеш. С него ще имаш по-изискан вид, а няма нищо лошо в това да изглеждаш добре, нали така? Утре сутринта първата ни работа е да отидем до шивача, за да го отземе, където трябва.