Пол Остър - Лунен дворец

За щастие, вложеният в бостънската автобусна компания капитал разреши проблема. Според изчисленията на Виктор парите щяха да стигнат точно да ме издържа четири години в колеж плюс малко скромни средства за харчлък, плюс нещичко отгоре, колкото да ми помогне да навляза в така наречения истински живот. През първите няколко години той ревностно пазеше сумата непокътната. Хранеше ме от собствения си джоб и го правеше с удоволствие, защото се гордееше с отговорността, която бе поел, и с това, че не бе посегнал на заделената сума, нито дори на малка част от нея. След появата на Дора обаче, Виктор промени своя план. Първо изтегли лихвата, която се беше натрупала върху цялата сума, после малко от главницата, и после ме записа в едно частно училище — интернат в Ню Хампшър, като смяташе, че по този начин ще смекчи ефекта от сбърканите сметки. Защото, мислеше си той, след като се оказа, че Дора не е майката, с която се беше надявал да ме зарадва, защо поне да не потърси друго решение? Жалко, разбира се, за изтеглените суми, но просто нямаше как. Изправен през избора „сега или после“, той винаги избираше сега — то и като се има предвид, че целият му живот кръжеше около тази дилема, съвсем естествено бе, че и този път ще предпочете настоящето.

Изкарах три години в Мъжката академия в Анселм. Когато след втората година се върнах у дома, Виктор и Дора вече се бяха разбрали, че трябва да се разделят, но тъй като нямаше смисъл да сменям отново училището си, веднага след края на лятната ваканция се отправих към Ню Хампшър. Начинът, по който Виктор ми описа развода, бе доста неясен, така че вече никога няма да узная точно какво се беше случило. Подхвърли нещо за липсващи банкови сметки и изпочупени сервизи, но спомена и името на някакъв мъж — Джордж, ала така, че не ми стана много ясно той замесен ли беше или не. Не настоях обаче за повече подробности, тъй като след края на историята Виктор като че ли изпитваше по-скоро облекчение, отколкото ужас от предстоящата самота. Беше оцелял след всички брачни битки, но не се бе отървал без рани, които бяха оставили видими белези по него. Имаше доста смачкан и неугледен вид (липсващи копчета, мръсни яки, протрити маншети) и дори шегите му звучаха тъжно и язвително. Тези признаци бяха достатъчно обезпокоителни, но аз се тревожех повече от промените във физическото му състояние. Взе да се спъва доста често (поради някакво загадъчно омекване на коленете), непрекъснато се блъскаше в мебелите, като че забравяше къде се намират. Знаех, че животът му с Дора си бе взел своята дан, но все ми се струваше, че има и още нещо. Тъй като не исках да се поддавам на излишна тревога, успях да се самонавия, че неприятностите му идват не толкова от тялото, колкото от психическото му състояние. Може би съм бил прав, ала сега, като мислено се връщам назад, трудно ми е да си представя, че симптомите, които забелязах за пръв път през онова лято, нямат връзка със сърдечния удар, довършил го три години по-късно. Самият Виктор дума не проронваше, само тялото му говореше, но с някакъв код, който нямах нито възможностите, нито дори усещането, че трябва сам да разгадая.

Когато се върнах в Чикаго през Коледната ваканция, кризата като че беше отминала. Виктор до голяма степен бе възвърнал духа си и веднага се зае да крои велики планове за бъдещето. През септември той и Хауи Дън бяха разтурили оркестъра „Лунно настроение“ и основали нова група заедно с трима по-млади музиканти — на барабаните, пианото и саксофона. Наричаха се „Лунни хора“ и изпълняваха почти само собствени парчета. Виктор пишеше текстовете на песните, Хауи композираше музиката, а пееха и петимата. „Край на старите шлагери — ми заяви Виктор, когато пристигнах. — Край на танцовите мелодии. Край на пиянските сватби. Сбогом на аматьорските изпълнения, влизаме в голямата музика“. Нямаше никакво съмнение, че бяха успели да направят нещо оригинално и когато на следващата вечер отидох да ги видя, установих, че песните им са наистина изключителни — пълни с хумор и много дух, един доста весел и жизнерадостен хаос от звуци, който се подиграваше на всичко — от политиката до любовта. В текстовете на Виктор имаше нещо закачливо, мелодично и привидно лековато, но в същността си те по-скоро напомняха за прозата на Суифт. Нещо като Спайк Джоунс и Шопенхауер, ако такава комбинация въобще е възможна. Хауи беше успял да издейства за „Лунните хора“ ангажимент в един от централните клубове на Чикаго и те свиреха там всяка събота и неделя от Деня на благодарността до Свети Валентин. След като завърших гимназия и се върнах в Чикаго, петимата вече планираха турне. Дори се чу дума, че ще записват плоча с една компания в Лос Анджелис. И точно тук книгите на вуйчо Виктор влизат в разказа като действащи лица. Турнето му започваше в средата на септември и той нямаше никаква представа докога ще отсъства.