Пол Остър - Лунен дворец

Започнах да се извинявам, но още преди да успея да кажа нещо смислено, Кити се повдигна на пръсти, прегърна ме през врата и ме целуна — много нежно, дори бих казал със състрадание. Не знаех какво да правя. Трябваше ли да смятам, че това е истинска целувка или пък просто част от играта? Преди да реша, съвсем случайно се облегнах на вратата и тя се отвори. Изтълкувах тази случайност като послание, като таен знак, че нещата свършват дотук, и затова продължих безмълвно да отстъпвам заднешком, а щом прекрачих прага, се обърнах и изчезнах.

И това ми беше последното безплатно похапване. Когато на 13 август пристигна второто предупреждение за напускане, бях останал само с трийсет и седем долара. Както разбрах впоследствие, това бил денят, в който космонавтите пристигнали в Ню Йорк и целият град бил в гирлянди. По-късно отдел „Чистота“ съобщи, че триста тона боклуци са били събрани от улиците след края на празничния ден. Рекорд на всички времена, така твърдяха, но освен това и най-големият парад в историята на света. Предпочитах да стоя на разстояние от такива неща. Вече не знаех къде да отида и затова почти не излизах от апартамента си, гледах да пазя силите си, доколкото ми бяха останали. Притичвах до ъгъла за храна и бързо се връщах — това беше цялото ми излизане. Задникът ми се разрани, защото се бършех с кафявата хартия на торбичките от бакалията, но най-много страдах от жегата. Апартаментът се беше напекъл и вътре не се дишаше — беше като в сауна, въздухът не помръдваше и нямаше спасение нито денем, нито нощем. Колкото и широко да отварях прозорците, не можех да прилъжа вътре и най-лекия полъх. От всички пори на тялото ми се лееше пот. Стоях, без да мърдам и въпреки това се потях, а при най-малкото раздвижване рукваше същински потоп. Непрекъснато се наливах с вода. Взимах студени душове, пъхах главата си под крана и се обливах с ледена струя, слагах влажни пешкири на лицето, врата и китките си. Облекчението траеше кратко, но поне целият блестях от чистота. Сапунът в банята се бе смалил до малък белезникав лунен сърп и го пазех само за бръснене. Тъй като запасите ми от ножчета за бръснене също бяха на привършване, ограничих се до две бръснения на седмица, като внимателно ги планирах да съвпадат с онези дни, през които излизах да пазарувам. Въпреки че това едва ли имаше някакво значение, утешаваше ме мисълта, че успявам да поддържам приличен външен вид.

Най-важното обаче беше да предначертая следващия си ход. Но именно това ме и тревожеше най-много, защото бе нещо, от което бях напълно отвикнал. Бях изгубил способността да мисля за бъдещето и колкото и да се напрягах, от това нищо не излизаше, просто не бях в състояние да си представя каквото и да било. Единственото бъдеще, което някога съм имал, бе настоящето, в което живеех, и усилията да го запазя постепенно бяха надвили всичко останало в мен. Вече нямах никакви идеи. Миговете се разстилаха един подир друг и във всеки един от тях бъдещето белееше пред мен като празната страница на несигурността. И ако животът наистина е разказ, както обичаше да повтаря вуйчо Виктор, и всеки човек е автор на собствената си история, то тогава аз измислях моята в крачка. Работех без предварителен план, изписвах всяко изречение както се случеше и категорично отказвах да обмислям следващото. Нищо лошо, може би, но въпросът вече не опираше до това дали мога да съчиня историята на собствения си живот. Това го бях правил. Въпросът беше какво да сторя, когато свърши мастилото в писалката ми.

Кларнетът все още беше на лице. Стоеше в калъфа си до леглото ми. Сега ме е срам да си призная, но за малко да се подам на изкушението и него да продам. Стигнах дори дотам да отида в един магазин за музикални инструменти, за да попитам колко мога да получа за него. Като разбрах, че сумата няма да покрие и едномесечния ми наем, се отказах. Така само мизерната сума ме спаси от срама да стигна докрай. С времето си дадох сметка, че съм бил на прага да извърша непростим грях. Кларнетът беше последната ми връзка с вуйчо Виктор и именно защото беше последната, защото вече не бяха останали никакви други следи от него, той носеше в себе си цялата сила и същност на душата му. Щом го погледнех, усещах тази сила и в себе си. Той бе нещо, за което да се хвана, отломък, който да ме крепи на повърхността.

Няколко дни след посещението ми в магазина за музикални инструменти ме сполетя малко бедствие, което едва не ме довърши. Двете яйца, които се канех да сложа в съд с вода и да сваря за дневното си меню, се изплъзнаха от пръстите ми, тупнаха на земята и се счупиха. Бяха последните две яйца от запасите ми и затова ми се стори, че това е най-жестокото, несправедливо и ужасно нещо, което някога ми се е случвало. Разляха се в грозна локва и си спомням как стоях, обзет от ужас, втренчен в ливналата по пода мътилка. Слънчевите прозрачни карантии хлътнаха в пукнатините и наоколо всичко се оплеска — лигава, лепкава лапавица от слуз и черупки. Един от жълтъците като по чудо бе оцелял, но когато се наведох да го събера, се изплъзна от лъжичката, пльосна на пода и се разтече. Причерня ми, стори ми се, че слънцето е угаснало завинаги. Жълтъкът се смеси с белтъка, после се завихри, превърна се в голяма мъглявина, в остатъци от междузвездни газове. Това ми дойде в повече — последната, непредвидима и непресметната капка. Седнах на земята и се разплаках.