Пол Остър - Лунен дворец

Такъв беше разказът на Кити. Отначало ми прозвуча съвсем правдоподобно, но като се замислих, версията й ми се стори не дотам убедителна.

— Все още не разбирам защо си се надигнала да дойдеш — казах й. — Бяхме се виждали само веднъж и не бих могъл да означавам нещо за теб. Защо ще си правиш целия този труд за човек, когото не познаваш?

Кити извърна поглед и се вторачи в пода.

— Нали беше моят брат — промълви съвсем тихичко.

— Това беше просто една шега. Хората не си дават толкова зор заради една шега.

— Вероятно си прав — каза тя и сви рамене.

Мислех, че ще продължи изречението си, но минаха няколко секунди и тя не продума нищо повече.

— Хайде, де! — подканих я. — Кажи защо го направи.

Тя вдигна очи за миг, после пак сведе поглед и го заби в пода.

— Защото смятах, че си в опасност — рече. — Бях сигурна, че си в опасност и страшно ми домъчня за теб, така, както никога преди не ми е домъчнявало.

Отишла до апартамента ми и на следващия ден, но тогава вече ме нямало. Вратата обаче била открехната, тя я блъснала, прекрачила прага и попаднала на Фернандес, който се въртял из стаята и сърдито тъпчел нещата ми в найлонови боклукчийски чували, като ядно псувал под сурдинка. Кити го оприличи на човек, който панически прочиства стая след умрял от чума: трескаво прибирал всичко с огромна погнуса, като едва се докосвал до вещите ми от страх да не се зарази. Попитала го дали знае накъде съм тръгнал, но той, естествено, нямал никаква представа. Бил съм откачен, мръсен кучи син, така ме нарекъл, и ако питали него, сигурно се влача някъде на четири крака и си търся дупка, в която да пукна. При тези думи Кити си тръгнала, излязла обратно на улицата и се обадила на Цимър от първата телефонна кабина. Новият му апартамент бил на Банк Стрийт в Уест Вилидж, но когато я изслушал, веднага зарязал всичко и тръгнал към центъра да се види с нея. Двамата се заели да ме издирят и така в крайна сметка бях спасен. Тогава нямах представа за всичко това, пък и ми е много трудно да се връщам мислено към онези дни, без да ме обземе носталгия по приятелите ми. В известен смисъл те преобразиха действителността на преживяното от мен. Все едно да скочиш от ръба на пропаст, а после, точно преди да се удариш в дъното, да се случи нещо необикновено: да разбереш, че има хора, които те обичат. А да бъдеш така обичан — това вече променя всичко. То не намалява ужаса от падането, но придава нов смисъл на ужаса. Бях скочил от ръба, ала в последния, ама съвсем в последния миг една ръка се бе протегнала, за да ме хване във въздуха. За мен именно това е любов. Тя е единственото нещо, което може да спре човека от пропадане, единственото достатъчно силно нещо, което да се противопостави на закона на гравитацията.

Нямах никаква представа какво ще правя оттук нататък. Когато излязох от апартамента през онази първа сутрин, просто тръгнах да вървя, накъдето ме водят краката. Ако в главата ми въобще имаше някаква мисъл, тя бе да оставя всичко на случайността, да следвам пътеката на собствения си инстинкт и произвола на нещата. Първите ми стъпки ме понесоха на юг, затова и продължих да вървя нататък, а след една-две пресечки си дадох сметка, че всъщност наистина е по-добре да се махна от стария си квартал. Забележете как гордостта сломи решението ми да не се впрягам от такива еснафщини като нещастие, достойнство и чувство за срам. Една част от съществото ми беше ужасена от онова, което позволих да се случи с мен, затова не исках да се излагам на риска да срещна някой познат. А отиването на север означаваше Морнингсайд Хайтс, където улиците бяха пълни с познати лица. Ако не на приятели, със сигурност щях да попадна на хора, които ме знаеха по физиономия: старите типове от бара в Уест Енд, съученици, бивши преподаватели. Нямах смелост да срещна погледите им, да видя опулените им очи, озадачените премигвания. Нещо повече, ужасяваше ме мисълта, че някой от тях може да ме заговори.

Затова на юг! До края на уличното ми скиталчество повече не стъпих в Северен Бродуей. В джоба ми се мъдреха нещо като шестнайсет или двайсет долара, заедно с един нож и химикалка; в раницата бях натъпкал пуловер, коженото си яке, четка за зъби, бръснач с три нови ножчета, чифт чорапи, гащи и малко зелено тефтерче със спирала и молив, мушнат в нея. На север от Кълъмбъс Съркъл, по-малко от час след като бях поел на път, се случи нещо невероятно. Стоях пред витрината на магазин за поправка на часовници, загледан в зъбните колелца на някакъв едновремешен механизъм. В един момент се наведох и видях в краката си десет доларова банкнота. Така се стъписах, че не можах веднага да реагирам. В главата ми настъпи истински хаос и вместо да си кажа, че съм извадил луд късмет, аз взех да се навивам, че това е някакъв изключителен знак на съдбата — мистика, магия, знамение. Наведох се да взема банкнотата, видях, че е истинска и се разтреперих от радост. Значи всичко ще се нареди, казах си, всичко ще приключи благополучно. И без дори да се замисля, влязох в един гръцки ресторант и си поръчах „селска“ закуска: сок от грейпфрут, корнфлейкс, шунка с яйца, кафе и каквото друго се полага. След като се нахраних, дори си купих пакетче цигари и останах на бара за още едно кафе. Бях обхванат от непреодолимо усещане за щастие и благоденствие, от непозната любов към света. Всичко в ресторанта ми изглеждаше прекрасно: димящите чаши кафе, въртящите се столчета, тостерите за препечен хляб, сребристите машини за млечен шейк, пресните кифлички, подредени под стъклени похлупаци. Чувствах се като прероден, като човек, на когото му предстои да открие нов континент. Наблюдавах мъжа на бара, който шеташе насам-натам, докато аз си пушех кемъла, след това обърнах очи към чорлавата келнерка с червена перука. И у двамата имаше нещо неизразимо затрогващо. Прииска ми се да им кажа колко много значат за мен, но думите някак не успяха да излязат от устата ми. През следващите няколко минути просто си останах на мястото, потънал в собствената си еуфория, заслушан в себе си. В ума ми бликаха всевъзможни излияния, звучеше разлигавена рапсодия от мисли. Но ето че цигарата ми догоря, събрах сили и потеглих отново.