Пол Остър - Лунен дворец

Събудих се като разглобен. Току-що бе съмнало, цялото тяло ме болеше, мускулите ми се бяха схванали. Измъкнах се енергично от храста с псувни и пъшкания, после огледах пейзажа. Бях прекарал нощта край игрище за софтбол, проснат в храстите точно зад мястото на батсмана. Игрището се намираше в една падинка и в този ранен час тънка сива мъглица се стелеше над тревата. Наоколо не се виждаше жива душа. Няколко врабчета се боричкаха шумно някъде около втора база, а една сойка се дереше в клоните над мен. Това беше Ню Йорк, но той нямаше нищо общо с онзи Ню Йорк, който винаги съм познавал. Лишен от асоциации, той приличаше на място, което можеше да бъде навсякъде. Докато си играех с тази мисъл, изведнъж се сетих, че всъщност съм изкарал успешно първата си нощ на открито. Не че това завоевание бе повод за ликуване — тялото така ме болеше, че никак не ми беше до възторзи — но знаех, че нещо важно е вече зад гърба ми. Бях преживял първата си нощ на открито, а щом съм успял веднъж, значи можех да успея пак.

Започнах всяка нощ да преспивам в парка. Той се превърна в мое светилище, в убежище на вътрешния ми живот, което ме пазеше от угнетителните претенции на улицата. Имах на разположение осемстотин и четирийсет акра земя, в които да се разхождам, и за разлика от масивната плетеница от сгради, кули и небостъргачи наоколо паркът ми предлагаше прекрасна възможност да се усамотя, да се откъсна от останалия свят. На улицата всичко се свежда до крачещи тела и суматоха; независимо дали ти харесва или не, не можеш да излезеш на улицата, без да се придържаш към строг протокол на поведение. Да вървиш редом с тълпата означава никога да не избързваш, нито да изоставаш от този до теб, никога и с нищо да не нарушаваш ритъма на човешкия поток. Ако играеш по правилата на тази игра, никой няма да ти обръща внимание. Има нещо крайно особено в безжизнено изцъкления поглед на нюйоркчани, когато крачат по улиците на града — някакво естествено, а може би и необходимо безразличие към останалите. Към това как изглеждат, например. Предизвикателно облекло, чудати прически, тениски с най-цинични надписи по тях — никой не обръща внимание на такива неща. От друга страна обаче, начинът, по който се държиш вътре в тези дрехи, е от съществено значение. Всякакви непривични жестове се възприемат автоматично като заплаха. Да си говориш на глас, да се чешеш, да поглеждаш хората право в очите — това са отклонения, които могат да породят враждебност, дори насилие от страна на околните. Никога не трябва да залиташ, още по-малко да припадаш, не трябва да се облягаш по стените, не бива да пееш, защото проявите на спонтанно или непринудено веселие предизвикват сърдити погледи, злъчни подмятания, дори сритвания по кокалчетата на краката. Не бях стигнал чак дотам, но бях виждал подобно отношение към много други, пък и нищо чудно самият аз един ден да се озова в положение, когато вече няма да мога да се контролирам. За разлика от улицата, животът в Сентръл Парк търпеше далеч по-големи отклонения от нормата. Никой няма да ти обърне внимание, ако се проснеш на тревата и заспиш посред бял ден. На никого няма да му пука, ако седиш и бездействаш под някое дърво, ако свириш на кларнет, ако се разкрещиш колкото ти глас държи. Изключение правеха държавните чиновници, излезли в обедна почивка, които кръжаха боязливо в периферията, докато повечето хора във вътрешността на парка се държаха сякаш са във ваканция. Същите онези неща, които биха ги възмутили на улицата, в парка се възприемаха като невинни забавления. Хората се усмихваха един на друг, ходеха хванати за ръце, излягаха се в странни пози, целуваха се. С една дума — да живее животът! И стига да не се пречкаш на останалите, можеш да си правиш, каквото ти скимне.

Няма никакво съмнение, че животът в парка ми подейства благотворно. Даде ми уединение и не само това — в него можех да се преструвам, че не съм толкова зле, колкото бях. И тревата, и дърветата бяха демократично настроени и аз се шляех в слънчевите следобеди, привечер тръгвах да се катеря по скалите и да си търся място за пренощуване, като по този начин дотолкова се сливах с околната среда, че дори за опитното око можех да мина за някой от обичайните посетители, дошли на пикник или разходка в парка. Улицата не допускаше подобно заблуждение. Щом тръгнех редом с тълпата, веднага си давах сметка докъде съм стигнал и потъвах в земята от срам. Бях нищожество, бродяга, пропаднал пройдоха — с една дума, едра шарка върху чистата кожа на човечеството. С всеки изминал ден ставах по-мръсен, по-дрипав, по-объркан и по-различен от останалите. Вътре в парка обаче ми олекваше, защото захвърлях бремето на смутеното си самосъзнание. Тук разполагах с праг, с граница, която отделяше вътрешното от външното. Улицата ме караше да гледам на себе си по начина, по който другите ме виждат, докато паркът ми даваше възможност да се върна към моя вътрешен аз, да съществувам единствено в рамките на онова, което се случваше вътре в мен. Разбрах, че е напълно възможно да живееш без покрив над главата си, но не можеш да живееш, без да постигнеш равновесие между вътрешното и външното. Постигнах това равновесие благодарение на парка. Не бих могъл да кажа, че той беше мой дом, но при липсата на друг подслон — да, нещо много подобно на дом.