Пол Остър - Лунен дворец

След като изчетях новините, прекарвах известно време в шляене из парка, проучвайки онези места, които бяха още нови за мен. Особено удоволствие ми доставяше парадоксът да живея в сътворена от човека естествена среда. Всъщност паркът представяше природата така да се каже накуп. Предлагаше най-различни гледки и пейзажи — нещо, което в истинската природа рядко се среща на такова ограничено пространство. Имаше хълмчета и полета, оголени скали, избуяли джунгли, гладки пасбища и плетеници от пещери. Обичах да се скитам напред-назад из тези съвършено различни части на парка, защото можех да си въобразявам, че преминавам огромни разстояния, без да излизам извън границите на миниатюрния си свят. Разбира се, в единия край на парка имаше и зоологическа градина, както и езеро, където хората наемаха „лодка за разходка“, освен това един водоем и детско игрище. Голяма част от времето си прекарвах в съзерцание на хората — изучавах жестовете и походките им, измислях си случки, свързани с тях, опитвах напълно да се откъсна от това, което виждах. Често пъти, когато умът ми се изпразваше от всяка мисъл, започвах маниакално да си играя на тъпи игрички: например броях хората, които минават през определено място, или пък оприличавах лицата им на някакво животно — прасе, кон, гризач, птица, охлюв, двуутробно, котка. Понякога записвах наблюденията си в тефтерчето, но, общо взето, нямах желание да пиша, не исках да се откъсвам от средата си чрез някое сериозно занимание. Добре разбирах, че вече съм прекарал твърде голяма част от живота си сред думи и че ако искам тези мигове да имат някакъв смисъл за мен, трябва да ги изживея колкото е възможно по-пълно, като загърбя всичко друго, освен настоящето „тук и сега“, освен вещественото, осезаемото, което прониква през кожата ми.

Паркът криеше и опасности, но нищо истински страшно, нищо, от което в крайна сметка да не можеш да се спасиш. Една сутрин някакъв старец седна на пейката до мен, протегна ръка и ми се представи като Франк.

— Ако искаш, можеш да ме наричаш и Боб — каза той, — не съм придирчив. Ще се разберем, стига да не ме наричаш Бил.

След което, без дори да си поеме дъх, ми заразправя в най-големи подробности заплетена комарджийска история с облог за хиляда долара през 1936-а, в която участваха кон на име Сигарильо, гангстер на име Дюк и жокей на име Текс. След третото изречение изпуснах нишката, но въпреки това имаше нещо много приятно в разпокъсания му, несвързан разказ и тъй като ми изглеждаше съвсем безобиден, не си тръгнах, а останах да го слушам. Ала след десет минути чист монолог той ненадейно скочи на крака, грабна калъфа на кларнета, който държах в скута си, и хукна по чакълената настилка. Приличаше на инвалид, който се опитва да бяга за здраве, влачеше ходила и ситнеше, размахваше ръце и крака във всички посоки. Не ми беше трудно да го настигна. Грубо го сграбчих отзад за ръката, завъртях го към себе си и му измъкнах кларнета. Той като че се изненада, дето си дадох труд да го догоня.

— Така ли са те учили да се отнасяш с възрастните хора — изрепчи ми се без следа от угризение за това, което се бе опитал да направи.

Едва се сдържах да не му фрасна един по мутрата, но като видях, че се е разтреперил от страх, го оставих на мира. Преди да си тръгна, той ме изгледа уплашено и злобно, после изстреля тлъста храчка към мен. Половината се проточи по брадичката му, но другата половина се лепна върху ризата ми. Само за миг извърнах очи от него, колкото да видя нанесените поражения и в тази част от секундата той успя да офейка, като само веднъж се обърна назад, за да провери дали не съм го погнал. Реших, че вече се е отказал, но когато се отдалечи на безопасно разстояние, спря, обърна се, закани ми се с юмрук и взе ядосано да боксира въздуха.

— Гаден комунист! — изкрещя. — Гаден комунистически агитатор! Що не си ходиш в Русия, където ти е мястото!

Предизвикваше ме да го подгоня, очевидно му се искаше да продължим игричката, но този път не се хванах на въдицата. Не казах нищо повече, просто се обърнах и го зарязах.

Това, разбира се, е доста банална случка, но имаше и други, далеч по-страшни. Една нощ банда хлапета ме подгони по Шийпс Медоу и единственото нещо, което ме спаси, бе, че едно от тях падна и си навехна глезена. Веднъж пък войнствено настроен пияница тръгна срещу мен със счупена бирена бутилка. Все инциденти, в които успявах да се спася като по чудо в последния момент, но най-страшният от тях се случи през една облачна нощ, когато най-ненадейно се препънах в храст, под който се любеха трима души — двама мъже и една жена. Почти нищо не се виждаше, но останах с впечатление, че и тримата са голи, а от интонацията на гласовете им, когато откриха, че има и друг човек, разбрах, че са и пияни. Някакво клонче изпращя под лявото ми стъпало, после се обади женски глас, а след него се разшумяха листа и клони.