Пол Остър - Лунен дворец

— Не се бой! — каза моят глас. — Човек умира само веднъж. Комедията скоро ще свърши и тогава няма да ти се налага да минаваш отново през тези изпитания.

По-късно същата сутрин прекарах два-три часа в читалнята на градската библиотека с надеждата, че топлият въздух ще изсуши дрехите ми. За жалост обаче, щом наистина взеха да съхнат, дрехите ми се размирисаха. Сякаш всички гънки и процепи на облеклото ми изведнъж решиха да разкрият тайните си пред света. Не ми се беше случвало преди това и бях направо шокиран, че от собствената ми персона може да се носи такава смрад. Изглежда смесицата от стара пот и дъжд бе предизвикала странна химическа реакция и колкото повече съхнеха дрехите ми, толкова по-гадна и силна ставаше миризмата. Накрая взех да подушвам и смрадта на краката си — невероятно зловоние, което излизаше направо през кожата на обувките и нахълтваше в ноздрите ми като отровен газ. Не можех да повярвам, че това съм аз. Продължих да прелиствам страниците на енциклопедия „Британика“, като се молех другите да не усетят въпросното ухание, ала молитвите ми не се сбъднаха. Възрастен мъж, който седеше на масата срещу мен, вдигна глава от вестника и взе да души въздуха, после ме изгледа с погнуса. Бях готов да скоча на крака и да го обвиня в липса на възпитание, но бързо си дадох сметка, че нямам сили да се разправям. Още преди да успее да каже нещо, се ометох.

Навън беше мрачно — начумерен суров ден, обвит в мъгла и безнадеждност. Усещах как постепенно главата ми се изпразва. Странна слабост пролази в кокалите ми и само гледах да не се спъна някъде. Купих си сандвич от една будка до Колизеума, но установих, че въобще не ми се яде. Отхапах два-три залъка, после го завих и го прибрах в раницата си за по-късно. Гърлото ме болеше и започнах да се обливам в пот. Прекосих улицата при „Кълъмбъс Съркъл“, върнах се отново в парка и взех да си търся сушинка да полегна. Никога преди това не бях спал денем и сега за пръв път установих, че всичките ми предишни скривалища са доста несигурни, опасни и направо неизползваеми без прикритието на нощта. Продължих да вървя на север с надеждата, че все нещо ще открия, преди да се строполя. Треската се засилваше и някакво дълбоко вцепенение подяждаше мозъка ми. В парка нямаше жива душа. И тъкмо да се запитам защо, отново заваля. Ако гърлото не ме болеше толкова много, сигурно щях да се изсмея на глас. Но ето че точно в този миг изведнъж започнах да повръщам. Избълвах няколко парчета от зеленчуковата супа и от сандвича и оплесках всичко наоколо. Наведох се, хванах коленете си и зачаках спазъмът да попремине. Това е то човешката самота, казах си. Така е, когато си нямаш никого. Но вече не усещах предишния гняв и разсъждавах с някаква жестока прямота, с абсолютна обективност. Само след минута-две случката ми изглеждаше далечна, сякаш бе станала преди месеци. Продължих да вървя, не исках да се отказвам от търсенето. Ако точно тогава отнякъде се бе появил човек, сигурно щях да го помоля да ме заведе в първата болница. Но никой не се появи. Не знам точно колко бях вървял, когато в един момент зърнах скали, заобиколени от шубраци и дървета. Скалите образуваха естествена пещера и без дори да се замисля, пропълзях в плитката вдлъбнатина, издърпах няколко отчупени клона, за да запуша отвора й, и веднага заспах.

Нямам представа колко време съм прекарал там. Може би два-три дни — сега вече това няма значение. Когато Цимър и Кити ме попитаха, казах им три дни, но само защото три е литературно число, нали точно толкова време е прекарал и Йона в търбуха на кита. Повечето време бях в несвяст и дори когато ми се струваше, че съм на себе си, бях така вглъбен в страданията на тялото си, че губех представа за време и място. Спомням си пристъпите на повръщане, моментите, когато ме втрисаше, дългите часове, когато единственият звук наоколо бе тракането на зъбите ми. Изглежда съм имал много висока температура и тя ме дари със страшни сънища — безкрайни, изменящи се видения, които изникваха направо от пламналата ми плът. Нищо в мен не запазваше формата си. Веднъж, спомням си добре, видях пред себе си надписа „Лунен дворец“ по-ясно отколкото някога съм го виждал на живо. Розовите и сини неонови букви бяха толкова големи, че сиянието им изпълваше цялото небе. След това обаче, буквите изведнъж изчезнаха и останаха само двете о-та на думата „moon“ 8 8 moon — На английски: луна, лунен. — Б.пр. . Видях се как вися от едното и се опитвам да се задържа, също като акробат, който е паднал по време на номера си и едва се е уловил за нещо в последния момент. После запълзях по него като малък червей и най-накрая изчезнах. Двете о-та се превърнаха в очи — огромни човешки очи, които ме гледаха с презрение и досада. Не се откъсваха от мен и след време вече бях напълно убеден, че това са очите на Бог.