Пол Остър - Лунен дворец

Ала по пътя ме чакаше още едно препятствие. Бях на косъм да се препъна в него, но с помощта на късмета си успях да го заобиколя. Един ден, когато вече нямах температура, станах от леглото и отидох до тоалетната. Беше късно вечерта и Цимър май работеше на бюрото си в другата стая. Излязох от тоалетната и докато се тътрех обратно към леглото си, забелязах на пода калъфа с кларнета на вуйчо Виктор. Откакто бях отървал кожата, нито веднъж не се бях сещал за него и изведнъж се ужасих от окаяния му вид. Черната кожа се беше обелила, а останалите тук-таме парчета бяха напукани и подпухнали от мехурчета. Проливният дъжд в Сентръл Парк им бе дошъл в повече. Зачудих се дали пък водата не беше проникнала и вътре, за да развали инструмента. Вдигнах калъфа и го занесох в леглото си, готов за най-лошото. Разкопчах го, но още преди да извадя кларнета, един бял плик падна отвътре. Веднага си помислих, че неприятностите ми тепърва започват. Беше писмото с повиквателната. Не само че не помнех датата, на която трябваше да се явя на медицински преглед при военните, но бях забравил и за самото писмо. Светът отново се срути отгоре ми. Сигурно вече съм издирван от закона, помислих си. Щом съм пропуснал прегледа, значи са издали заповед за задържането ми, а това означава, че ще се плащат страхотни глоби и ще има и други, кой знае какви последствия. Отворих плика и вътре, на съответното място, беше напечатана датата за явяването ми: 16 септември. Това, разбира се, нищо не ми говореше. Бях изгубил навика да поглеждам часовници и календари и нямах дори приблизителна представа кой ден сме.

— Може ли да те попитам нещо — провикнах се към Цимър, който продължаваше да стои наведен над бюрото си. — Случайно да знаеш кой сме днес?

— Понеделник — отговори ми той, без да вдига глава.

— Искам да кажа коя дата. Месецът и числото. Годината можеш да ми я спестиш. Мисля, че се сещам.

— Петнайсети септември — каза той, без да вдигне очи.

— Петнайсети септември ли? — повторих. — Сигурен ли си?

— Разбира се. Без сянка от съмнение.

Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи.

— Невероятно — промълвих. — Направо невероятно.

Цимър се извърна към мен и ме изгледа озадачено.

— Кое му е толкова невероятното?

— Това, че не съм престъпник.

— Какво?

— Това, че не съм престъпник.

— Чух те много добре. От повторението обаче не ми стана по-ясно.

Вдигнах писмото и го размахах във въздуха.

— Като прочетеш това, ще разбереш какво искам да кажа.

На следващата сутрин трябваше да се явя на Уайтхол Стрийт. Цимър беше минал на същия преглед още през юли (бяха го отложили заради астмата му) и в продължение на няколко часа двамата обсъждахме какво евентуално ме чака. В общи линии разговорът ни не беше по-различен от онези, които по онова време са водили милиони млади момчета из цяла Америка. За разлика от тях обаче, аз с нищо не се бях подготвил за момента на истината. Нямах бележка от доктор, не се бях тъпкал с наркотици, за да разстроя двигателните си реакции, нито бях симулирал нервни припадъци, за да имам медицински картон с регистрирано психическо разстройство. Винаги съм знаел, че никога няма да отида да служа в армията, но веднъж взел това решение, просто престанах да мисля за него. Както често става в живота, инерцията ни завладява и аз напълно бях изключил този въпрос от ума си. Цимър се ужаси, но дори и той се видя принуден да признае, че вече е късно да се направи каквото и да било. Или щях да мина прегледа и да ме одобрят, или щяха да ме освободят. Ако мина, пред мен стояха две възможности: да напусна страната или да отида в затвора. Цимър взе да ми разправя за разни познати, които се чупили в Канада, франция, Швеция, но това никак не ми допадаше. Нямах пари, пък и не бях в настроение да пътешествам.

— Тогава в крайна сметка пак ще трябва да станеш престъпник — заключи той.

— Не престъпник, а затворник — поправих го аз. — Затворник заради убежденията си. Има разлика.

Още бях в етапа на възстановяване и когато на следващата сутрин станах и се облякох — влязох в дрехите на Цимър, който беше с няколко номера по-дребен от мен, — разбрах, че не съм в състояние да ходя където и да било. Нямах никакви сили и само за да прекося стаята, ми бе нужно да събера цялата си енергия. Дотогава бях излизал от леглото само за минута-две, колкото да се добера до тоалетната с треперещи крака. Ако Цимър не беше до мен да ме придържа, сигурно и до вратата нямаше да стигна. Той буквално ме носеше, когато заслизахме надолу по стълбите, като беше обвил и двете си ръце около тялото ми, а после, докато вървяхме към метрото, ме остави да легна с цялата си тежест върху него. Тъжна и страшна гледка сме, така си помислих. Цимър ме заведе до външната врата на сградата на Уайтхол Стрийт и ми посочи отсрещния ресторант, където трябваше да го търся, след като свърша. Стисна ми ръката за кураж.