Пол Остър - Лунен дворец

— Закъсал си го, младеж — каза най-накрая.

— Знам — отвърнах. — Напоследък не се чувствам добре, но ще се оправя.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Ако настоявате.

— Да започнем от теглото ти.

— Бях настинал. После, преди около седмица или две, пипнах нещо стомашно и оттогава не мога да се храня.

— Колко килограма си отслабнал?

— Не знам точно. Някъде двайсет — двайсет и пет.

— За две седмици?

— Не, това продължи почти две години, но най-много отслабнах през това лято.

— И защо?

— Ами първо, защото нямах пари. Нямах достатъчно пари за храна.

— Нямаш ли работа?

— Не.

— А търсил ли си?

— Не.

— Защо, синко?

— Ами, доста е сложно. Не знам дали ще можете да разберете.

— Остави сам да преценя. Просто ми кажи какво се случи, без да се притесняваш, спокойно. Нямаме бърза работа.

Неизвестно защо почувствах непреодолимо желание да излея душата си пред този непознат. Разбира се, нямаше нищо по-неуместно от това, но още преди да се осъзная, думите вече се лееха от устата ми. Усещах как устните ми се движат и в същото време имах чувството, че слушам изповедта на някой друг. Чувах гласа си как не спира да ломоти за майка ми, за вуйчо Виктор, за Сентръл Парк и Кити Лу. Докторът кимаше любезно, но си личеше, че въобще не разбира за какво говоря. Продължих да му обяснявам живота, който бях водил през последните две години, но той като че ли взе да нервничи. Това още повече ме обезсърчи и колкото по-очевидно ставаше отегчението му, толкова по-отчаяно се мъчех да му изясня нещата от живота. Не знам защо, но някак усещах, че същността ми като човек е поставена на карта. Няма значение, че е армейски доктор, мислех си аз, той също е човек, а за мен най-важното бе да го накарам да ми повярва. „Животът ни се определя от безброй случайности“ — казах му аз, като се опитвах да бъда пределно ясен. — „И всеки ден се борим срещу тези превратности на съдбата, за да запазим своята уравновесеност и нормалност. Преди две години по причини както лични, така и чисто философски, аз реших да се откажа от тази борба. Но не защото исках да се самоубия — това въобще не го мислете, — а защото смятах, че като се оставя да ме повлече хаосът в света, той в крайна сметка ще ми разкрие невидимата си хармония или пък някакъв свой модел, който ще ми помогне да го проумея. Работата беше в това да приема нещата такива каквито са и да се понеса по течението на вселената. Не казвам, че съм успял. Истината е, че се провалих с гръм и трясък. Но провалът още не значи, че опитът ми не е бил искрен. Вярно, така се случи, че за малко не умрях, но въпреки това смятам, че сега съм станал по-добър човек“.

Страхотно се изложих. Речта ми ставаше все по-трудноразбираема и абстрактна, докато най-накрая видях, че докторът спря да ме слуша. Седеше зазяпан в някаква невидима точка над главата ми, очите му бяха замъглени от недоумение и съжаление. Не знам колко минути е продължил този монолог, но изглежда е било достатъчно дълго, за да може той да реши, че съм безнадежден случай — истински безнадежден случай, а не от онези преструванци, които всъщност беше трениран да разобличава.

— Достатъчно, синко — обади се той най-накрая, прекъсвайки ме по средата на изречението. — Мисля, че вече разбрах.

Още минута-две останах безмълвен на стола си, целият треперех, плувнал в пот, докато той написа нещо върху официална бланка. Сгъна листа надве, пресегна се през бюрото и ми го подаде.

— Занеси това на командира долу — каза, — и на излизане кажи на следващия да влезе.

Спомням си как крачех по коридора, стиснал бележката в ръка, и страшно се измъчвах от изкушението да я разгъна. Но имах усещането, че ме наблюдават, че в сградата има хора, които четат мислите ми. Командирът беше едър мъж в стегната униформа с няколко редици медали и отличия на гърдите. Вдигна очи от купчината книжа върху бюрото си и небрежно ми махна да вляза. Подадох му бележката от психиатъра. Прочете я и разцъфна в голяма зъбата усмивка.

— Слава Богу! — рече. — Спести ми работа за няколко дни.

И без повече обяснения взе да къса листовете от бюрото си и да хвърля парчетата в кошчето за боклук. Изглеждаше страшно доволен.

— Фог, радвам се, че се оказа негоден за военна служба. Иначе трябваше да те разследваме до девето коляно, но щом не ставаш, няма какво повече да му мислим.

— Да ме разследвате ли? — учудих се.

— Ами всички тези организации, в които си членувал — продължи той, вече развеселен. — Не можем да допуснем в армията да има червени агитатори и подривна дейност, нали така? Влияят зле на бойния дух.