Пол Остър - Лунен дворец

От две или три години ходеше с едно и също момиче на име Ана Блум или Анна Блум — така и не научих как се пише. Беше израсла в един квартал с Цимър — на съседна улица в покрайнините на Ню Джързи, беше учила в един клас със сестра му, което означаваше, че е две години по-малка от него. Бях я виждал само един-два пъти — тъмнокосо миньонче с хубавичко лице и искряща от енергия неспокойна душа, та още навремето си бях помислих, че улегналият и ученолюбив характер на Цимър едва ли ще може да се справи с нея. В началото на това лято тя изведнъж решила да отиде при по-големия си брат Уилям, който работеше като кореспондент в някаква чужда страна, и оттогава Цимър не беше получил от нея ни вест, ни кост. Нито писмо, нито картичка, нищо. Това нейно мълчание го измъчваше и с всяка изминала седмица го отчайваше все повече и повече. Денят му започваше с един и същ ритуал — слизане до пощенската кутия. Всяко излизане или прибиране в сградата се съпровождаше със същото маниакално отваряне и затваряне на празната пощенска кутия. Той правеше това по всяко време на деня или нощта — например в три часа сутринта, когато няма абсолютно никакъв шанс да е пристигнала поща. Просто не можеше да устои на изкушението. Много често, когато полупияни се връщахме от близката бирария, трябваше за кой ли път с болка да съзерцавам как моят приятел изважда ключовете от джоба си и слепешката опипва кутията отвътре за писмото, което го нямаше и което никога нямаше да пристигне. Може би затова Цимър изтърпя присъствието ми толкова дълго. Ако не друго, поне имаше с кого да си говори, пък и аз го откъсвах от мрачните му мисли — нещо като неочаквана, но добре дошла форма на развлечение.

Въпреки това живеех на негов гръб и колкото повече не казваше нищо по въпроса, толкова по-зле се чувствах. Възнамерявах, щом се пооправя, да тръгна да си търся работа (каквато и да е, без значение) и да започна да му изплащам сумата, която беше похарчил за мен. Това, разбира се, нямаше да разреши проблема с квартирата, но поне успях да убедя Цимър да ме остави да спя на пода, а той да се върне в собственото си легло. Ден-два, след като си разменихме стаите, той започна редовните си часове в университета. Една вечер още през първата седмица се прибра с купчина хартии и мрачно заяви, че негова приятелка от френската катедра поела ангажимент за спешен превод, но впоследствие си дала сметка, че не разполага с достатъчно време. Цимър сам си предложил услугите да го направи вместо нея и тя се съгласила да му го преотстъпи. Ето как въпросният ръкопис се озова в къщата — един безкрайно досаден документ от стотина страници относно структурната реформа във френското консулство в Ню Йорк. Още щом Цимър ми спомена за ръкописа, мигом разбрах, че това е моят шанс да му се отплатя за всичко. Побързах да му припомня, че френският ми по нищо не отстъпва на неговия и тъй като в момента не ме притискаха никакви задачи, той можеше да ми даде поне превода да му направя. Отначало Цимър възрази — нещо, което очаквах, но полека-лека успях да сломя съпротивата му. Време е да си оправим сметките, така му казах, а преводът беше най-бързият и най-разумен начин за това. Ще му дам парите — двеста или триста долара, и тогава ще бъдем квит. Този последен аргумент го убеди. Цимър обичаше да се прави на мъченик, но като видя, че тук става дума и за моето психическо здраве, отстъпи.

— Добре — каза той. — Щом преводът е толкова важен за теб, тогава ще си поделим парите.

— Не — отвърнах, — ти като че ли не разбираш. Всичките пари са за теб. Иначе няма смисъл. Всеки цент е за теб.

Получих това, което исках, и за пръв път от месеци насам започнах да усещам, че в живота ми отново има смисъл, има цел. Цимър ставаше рано и поемаше към университета, така че разполагах с цял ден. Настанявах се на бюрото му и работех без прекъсване. Текстът беше ужасен, пълен с бюрократичен жаргон, но колкото по-трудно ми беше, толкова повече се настървявах и не се отказвах, докато поне някакво подобие на смисъл не започнеше да проблясва в тромавите заплетени изречения. Трудността на работата ме мобилизираше. Ако преводът беше по-лесен, нямаше да го възприема като изкупване на миналите ми грешки. В известен смисъл именно пълната безполезност на задачата я правеше толкова ценна. Чувствах се като човек, осъден на каторжен труд. Малко или много работата ми се свеждаше до това да разбивам камъни с чук, а получените късове да раздробявам на още по-малки и по-малки парчета. В тази ангария цел нямаше. Но истината е, че не резултатът ме интересуваше. Трудът беше цел сам на себе си и аз се нахвърлих на работата с ожесточението на образцов затворник.