Пол Остър - Лунен дворец

Тя винаги влизаше в трапезарията въоръжена с чиста кърпа и лигавник, който завързваше около врата на Ефинг, преди той да започне да се храни, а кърпата използваше, за да бърше лицето му в случай на нужда. Сякаш хранеше малко дете. Госпожа Хюм играеше много убедително ролята на грижовна майка. След като беше отгледала три деца, както веднъж сподели с мен, сега вече можеше да го прави и с вързани очи. Но да се грижиш за физическото здраве е едно, а да разговаряш с Ефинг по такъв начин, че да го държиш под словесен контрол — съвсем друго. И точно тогава тя проявяваше невероятно умение, ще речеш, опитна проститутка манипулира нерешителен клиент. За нея не съществуваше толкова абсурдна молба, че да не я изпълни, нито толкова необичаен коментар, че да го отхвърли като несериозен, нито предложение, което да я шокира. Един-два пъти в седмицата Ефинг започваше да я обвинява, че заговорничи срещу него — че била сложила отрова в храната му, например (и презрително изплюваше полусдъвкани парчета моркови и месо в чинията си), или че искала да му открадне парите. Вместо да се обиди обаче, тя най-спокойно му отвръщаше, че да, точно така, съвсем скоро и тримата ще опънем петалата, защото и тримата сме яли едно и също. Или пък, ако той продължаваше да се заяжда, сменяше тактиката и си признаваше злодеянието. „Така е — ще рече. — Наистина сложих шест супени лъжици арсеник в картофеното пюре. Ще започне да действа след около петнайсет минути и тогава всичките ми неприятности ще свършат. И ще стана богата жена, господин Томас — винаги го наричаше господин Томас, — а вие най-накрая ще легнете да гниете в гроба.“ Този род приказки винаги го забавляваше. „Ха! — избоботваше той. — Ха, ха! Значи си хвърлила око на милионите ми, ти, алчна кучко! Знаех си аз. Да ги харчиш за кожи и диаманти, нали? Те няма да ти помогнат, дебелано. Каквото и да си туриш, все на развлечена перачка ще приличаш.“ След което, без да му пука, че сам се опровергава, започваше лакомо да се тъпче с отровената храна.

Ефинг непрекъснато изпитваше издръжливостта и лоялността й, но според мен дълбоко в себе си госпожа Хюм му беше изцяло предана. За разлика от повечето хора, които се грижат за грохнали старци, тя не се отнасяше с него като с малоумно дете или безчувствен пън. Оставяше го на свобода да се фука, да държи високопарни проповеди или да прави всевъзможни сцени, но при случай умееше да му дръпне юздите много здраво. Беше наизустила куп епитети и обидни имена, с които да го нарича, и когато я предизвикваше нито за миг не се поколебаваше да ги използва: стар глупак, корава чутура, негодяй, вагабонтин, мошеник, шмекер, шарлатанин и какви ли още не — имаше ги в неизчерпаеми количества. Не знам откъде ги беше изкопала, ала се лееха от устата й като поток, като обаче винаги успяваше да смекчи обидния си тон със строга снизходителност. Работеше при Ефинг от девет години и тъй като не беше човек, който да си пада по страданието като такова, очевидно намираше някакво друго задоволство в работата си. Лично на мен ми изглеждаше невероятно, че го е изтърпяла цели девет години. Само като си помисля какво е трябвало да понася всеки божи ден месец след месец, наистина умът ми не го побираше. Аз поне разполагах със свободни нощи и след определен час можех да правя каквото си пожелая. Кити, разбира се, беше до мен, освен това знаех много добре, че работата при Ефинг не е смисълът на живота ми и рано или късно ще се махна. Докато госпожа Хюм не разполагаше с такава утеха. Тя беше винаги дежурна и единствената й възможност да излезе от къщи беше когато отиваше на пазар за час-два в ранния следобед. Това едва ли можеше да се нарече истински живот. Четеше списанията „Рийдърс дайджест“ и „Редбук“, както и по някое криминале или мистерия, в стаята си имаше си малък черно-бял телевизор, който можеше да гледа, след като сложи Ефинг да спи, но винаги с намален почти докрай звук. Съпругът й беше починал от рак преди тринайсет години и трите й, вече големи деца живееха надалеч: една дъщеря в Калифорния, друга в Канзас, а синът й служеше в американска военна база в Германия. Пишеше им редовно, а най-голямото й удоволствие бе да получава снимки на внучетата си, с които беше обкичила огледалото на тоалетката. В почивните си дни отиваше да посети брат си Чарли в болницата за ветерани от войната в Бронкс. Той бил пилот на бомбардировач през Втората световна война и от малкото, което ми беше разказвала, ми стана ясно, че не е с всичкия си. Всеки месец обаче тя чинно се стягаше и тръгваше към болницата, като никога не забравяше да му занесе кутия шоколадови бонбони и куп спортни списания и през цялото време, докато я познавах, нито веднъж не се оплака, че пак трябва да ходи при него. Госпожа Хюм беше непоклатима като скала. Истината е, че от никого не съм научил толкова много, колкото от нея.