Пол Остър - Лунен дворец

Ефинг беше труден човек, но би било несправедливо да го описвам единствено в светлината на неговата „трудност“. Ако беше просто капризен старец с проклет нрав, тогава настроенията му щяха да бъдат предсказуеми и човек би могъл по-лесно да се оправя с него, защото щеше да е наясно какво може да очаква и как да подходи. Той обаче беше неуловим и загадъчен, нямаше начин да го хванеш натясно. Настина беше труден, именно защото не беше такъв през цялото време и успяваше да ни държи на нокти. Минаваха дни, без от устата му да излезе нещо друго, освен обиди и сарказъм. После, точно когато се чувствах напълно убеден, че у него не е останала и частичка доброта или човещина, най-ненадейно ще подхвърли някаква реплика, изпълнена с такова искрено съчувствие, някоя фраза, разкриваща такова дълбоко разбиране и познание за човешката природа, че аз мигом си казвах „ето, не съм прав“ и започвах да си мисля, че той всъщност не е чак толкова лош. Малко по малко взех да долавям и една друга страна у Ефинг. Не бих стигнал дотам да я нарека сантиментална, но понякога си беше точно такава. Отначало реших, че го прави нарочно, че ми играе номера, за да ме държи в напрежение, но това би означавало, че предварително е изчислил кога да прояви мекосърдечие, докато всъщност това ставаше спонтанно, сякаш бе породено от някоя случайна подробност на дадено събитие или разговор. Ако тази добра страна на Ефинг беше истинска обаче, тогава защо я потискаше? Дали представляваше само някакво отклонение от истинското му аз или пък напротив — беше част от дълбоката му същност? Така и не успях да си отговоря на този въпрос, затова реших, че и едното, и другото е еднакво възможно. Ефинг беше чудовище, което носи в себе си заложбите на добър човек, на човек, от когото дори бих могъл да се възхищавам. Това ме накара да не го намразвам така силно, както ми се щеше. И тъй като поради нееднозначните ми чувства не можех да го изхвърля от ума си, се улових, че не спирам да мисля за него. Започнах да го възприемам като изтерзана душа, като човек, обсебен от миналото си, принуден да крие някаква тайна мъка, която неспирно го яде отвътре.

За пръв път прозрях тази друга страна от характера на Ефинг още на втората вечер след пристигането ми. Госпожа Хюм ме разпитваше за детството ми и аз, разбира се, й казах как майка ми е била прегазена от автобус в Бостън. Ефинг, който до този момент не обръщаше никакво внимание на нашия разговор, изведнъж остави вилицата си, вдигна лице и ме погледна. С глас, който дотогава не бях чувал — пропит от нежност и състрадание, рече:

— Това е ужасно, младежо. Наистина ужасно.

Звучеше съвсем искрено.

— Да — казах, — беше голям удар за мен. Бях само на единайсет, когато се случи, и дълго след това усещах как тя ми липсва. Ако трябва да бъда съвсем честен, продължава да ми липсва.

Госпожа Хюм поклати глава, докато говорех, видях как се разчувства и очите й се навлажниха. След кратка пауза Ефинг подхвана:

— Колите са заплаха. Ако не си отваряме очите, до един ще ни прегазят. Преди два месеца същото се случи и с моя руски приятел. Една прекрасна утрин излязъл от къщата да си купи вестник и едва прекрачил бордюра, за да пресече Бродуей, някакъв жълт форд — проклет да е! — го прегазил. Шофьорът минал през него, без да му мигне окото. Дори де си дал труда да спре. Ако не беше този идиот, сега Павел щеше да седи на твоето място, Фог, и да яде храната, която слагаш в устата си. Вместо това той лежи два метра под земята в някакво потънало в забвение бруклинско гробище.

— Павел Шум — поясни госпожа Хюм. — Започнал работа при господин Томас още през трийсетте в Париж.

— Тогава още се казваше Шумански, но когато пристигнахме в Америка през трийсет и девета, го съкрати на Шум.

— Това обяснява защо има толкова много книги на руски в стаята ми — обадих се.

— Книги на руски, и на френски, и на немски — продължи Ефинг. — Павел владееше шест-седем езика. Той беше начетен човек, истински учен. Когато го срещнах през трийсет и втора, миеше чинии в един ресторант и живееше на шестия етаж в някаква слугинска стаичка без вода и отопление. Беше един от многото белогвардейци, пристигнали в Париж по време на Гражданската война. Всички те бяха изгубили цялото си богатство. Прибрах го, приютих го, но в замяна и той много ми помогна. Това продължи трийсет и седем години, Фог, и само за едно съжалявам — че не умрях преди него. Той беше единственият ми истински приятел.

Най-неочаквано устните на Фог се разтрепериха, сякаш още миг — и ще се разплаче. Стана ми мъчно за него.