Пол Остър - Лунен дворец

През зимата обикновено не се отдалечавахме много от квартала. Разхождахме се по Уест Енд Авеню, Бродуей и пресичащите се улици от седемдесета до осемдесета. Повечето от минувачите познаваха Ефинг и противно на това, което бих си помислил, го посрещаха с радост. Някои дори спираха да поговорят. Бакали, зарзаватчии, вестникари и разни други разшетали се старци. Ефинг ги разпознаваше по гласовете и разговаряше любезно, макар и някак сдържано, като благородник, излязъл от замъка да се поразходи сред простолюдието. По всичко личеше, че се радва на уважението им, и през първите седмици те често го разпитваха за Павел Шум, когото очевидно бяха познавали и харесвали. Историята за неговата смърт беше известна в целия квартал (някои дори се бяха случили на местопроизшествието), а Ефинг приемаше ръкостисканията и искрените им съболезнования спокойно и с достойнство. Бях смаян като видях колко изискано умее да се държи, когато пожелае, и какво разбиране проявява към условностите на обществения живот.

— Това е новият ми помощник — казваше на всички, и ме сочеше с пръст. — Господин Ем Ес Фог, възпитаник на Колумбийския университет.

Държеше се много коректно, много прилично, сякаш съм някаква прочута личност, зарязала многобройните си задължения, за да го удостои с присъствието си. Същото преобръщане на сто и осемдесет градуса забелязах и в сладкарницата на Седемдесет и втора улица, където понякога се отбивахме да изпием по чаша чай, преди да поемем обратно към къщи. Никакво лигавене, никакво сърбане, никакво мляскане. Погледнат отвън, Ефинг бе олицетворение на идеалния джентълмен, достоен образец на благоприличие.

Трудно ни беше да разговаряме по време на тези излизания. Лицата ни бяха обърнати в една посока, и тъй като моята глава стърчеше високо над неговата, думите на Ефинг се изгубваха в общия шум, преди да стигнат до ушите ми. Трябваше да се навеждам, за да чуя какво ми казва, но той пък не обичаше да спирам, нито дори да намалявам ход, затова запазваше коментарите си за по-късно, когато стигахме до някой ъгъл и изчаквахме да пресечем. Когато не искаше да му описвам разни предмети, обикновено се ограничаваше до кратки подмятания или въпроси. Коя е тази улица? Колко е часът? Студено ми е. Имаше дни, в които не проронваше дума от началото до края, седеше някак отнесен в инвалидната си количка с вдигнато към слънцето лице, тихо изстенваше от време на време, сякаш изпаднал в транса на чувствено физическо удоволствие. Ефинг обичаше въздухът да гали кожата му, да го облива невидимата светлина, която струеше отгоре, и в дни, когато налагах по-равномерен ритъм, като обикновено успявах да синхронизирам стъпките си с движението на колелата, усещах как той постепенно се отпуска в музиката на този ход и започва да се поклаща като малко дете в количката си.

В края на март и началото на април тръгнахме на по-дълги разходки извън очертанията на Северен Бродуей, навлизайки в лабиринта на други квартали. Въпреки топлото време Ефинг продължаваше да се навлича с тежки връхни дрехи и дори в най-тихите дни отказваше да излезе без балтона си и шотландското одеяло, което увиваше около краката си. Тази чувствителност към времето беше необичайно засилена у него, сякаш се страхуваше, че ако не вземе драстични мерки срещу студа, самите му вътрешности ще измръзнат. Но когато му беше топло, обичаше да излиза на чист въздух и нищо не повдигаше духа му така, както някой свеж бръснещ ветрец. Щом задухаше, той неволно се разсмиваше, почваше да псува и вдигаше голяма врява, размахваше бастуна във въздуха и се заканваше на природните стихии. Дори през зимата любимото му място за разходка беше ветровитият Ривърсайд Парк. Там прекарвахме много часове. Той седеше, притихнал и умислен, но никога не задрямваше, както очаквах, а слушаше, опитваше се по звуците да проследи какво става наоколо — птиците и катеричките прошумоляваха сред листата, вятърът свистеше в клоните, автомобилите боботеха по магистралата под нас. При тези излизания в парка носех със себе си пътеводител на естествоизпитателя, за да науча имената на храстите и цветята, за които често ме питаше. Започнах да разпознавам много растения, разглеждах листата и пъпките им с интерес и любопитство, които никога преди не бях изпитвал към подобни неща. Веднъж, когато Ефинг беше в особено добро разположение на духа, го попитах защо не се премести да живее в провинцията. Май беше още рано, някъде към края на ноември или началото на декември, когато службата все още не ме бе научила да мълча и се осмелявах да му задавам по някой и друг въпрос. Паркът му доставяше такова удоволствие, че наистина беше жалко, дето не може да бъде непрекъснато сред природата. Той дълго мълча, преди да ми отговори, толкова дълго, че реших, че не е чул въпроса ми.