Пол Остър - Лунен дворец

— Това вече съм го правил — промълви най-сетне. — Правил съм го и никога няма да го забравя. Сам-самичък насред нищото, насред необятната пустош. Месеци наред, месеци и месеци и месеци… един цял живот. Щом веднъж си минал през това, момче, никога не можеш да го забравиш. Никъде не ми трябва да ходя. Замисля ли се за това, сякаш го изживявам отново. Бездруго и сега си прекарвам там повечето време — там, насред нищото.

Някъде към средата на декември Ефинг най-неочаквано изгуби интерес към пътеписите. Вече бяхме изчели почти цяла дузина и в момента се мъчехме с „Пътуване през каньона“ от Фредерик С. Деленбо (разказ за втората експедиция на Пауъл по долината на Колорадо), когато той ме спря по средата на едно изречение и отсече:

— Достатъчно, господин Фог. Взе да става доста скучно, а ние нямаме време за губене. Работа ни чака нас, дела, за които трябва да се погрижим.

Нямах представа за какви дела намеква, но с радост отидох да върна книгата на мястото й в библиотеката и зачаках нови инструкции. Те обаче ме разочароваха.

— Слез долу до ъгъла — каза ми той — и купи един „Ню Йорк Таймс“. Госпожа Хюм ще ти даде пари.

— Само това ли?

— Само това. И побързай. Няма време за туткане.

Дотогава Ефинг не проявяваше никакъв интерес към новините. Двамата с госпожа Хюм понякога ги обсъждахме, докато се хранехме, ала той не взимаше участие, нищо не коментираше. Отведнъж обаче взе само за тях да говори и през следващите две седмици всяка сутрин най-усърдно му изчитах всички статии в „Ню Йорк Таймс“. Повечето бяха за войната във Виетнам, но той настояваше да чуе и за всичко останало: дебатите в Конгреса, умишлени палежи в Бруклин, нападения с нож в Бронкс, котировките на борсата, рецензии за книги, баскетболни мачове, земетресения. Нищо от това не се връзваше с настоятелния тон, с който ме изпрати за вестник първия път. Беше ясно, че си е наумил нещо, но не можех да проумея какво би могло да бъде. Говореше уклончиво, отдалеч обикаляше целта си и напредваше предпазливо, както котка дебне мишка. Опитваше се да ме заблуди, ала в същото време стратегията му беше съвсем прозрачна, сякаш ми казваше да бъда нащрек.

Винаги приключвахме сутрешното изчитане на вестника с подробен преглед на страниците с некролози. Тогава Ефинг наостряше уши и аз често се чудех как може да слуша толкова внимателно безцветната проза, свързана с тази или онази кончина. Видни индустриалци, политици, корабни магнати, изобретатели, звезди на нямото кино — всички те го интересуваха в еднаква степен. Дните минаваха и полека-лека започнахме да отделяме все повече време на некролозите. Изчитах някои от тях по два-три пъти, а в дни, когато броят на умрелите беше незначителен, ме караше да му чета и платените съобщения, напечатани със ситен шрифт в края на страницата. Нашият непрежалим съпруг и баща Джордж Еди-кой си, шейсет и деветгодишен, ще бъде изпроводен до вечното си жилище от опечалените роднини и приятели днес следобед в един часа на гробището „Скърбящата Дева“. Ефинг никога не се уморяваше да слуша тези еднообразни текстове. Най-накрая, след като в продължение на две седмици си ги пазеше за „десерт“, заряза преструвките, заяви, че хич не му е до новини, и ми нареди направо да обръщам на страницата с некролози. Не казах нищо по повод променения ред, но истината е, че след тях не искаше нищо повече да му чета и тогава си дадох сметка, че сме стигнали до повратен момент.

— Вече видяхме горе-долу как звучат, нали, момче? — рече той.

— Мисля, че да — отвърнах. — Изчетохме достатъчно, за да схванем основната идея.

— Съгласен съм, че е потискащо. Но според мен си трябваше малко проучване, преди да стартираме нашия проект.

— Нашият проект ли?

— Дошло ми е време. Вижда се с просто око.

— Така е. Не очаквам, че ще живееш вечно. Но вече си надживял доста хора и няма никакво основание да се смята, че няма да надживееш още толкова.

— Може би. Но ако греша, това ще бъде за пръв път в живота ми.

— Искаш да кажеш, че знаеш със сигурност.

— Да, точно така. Знам. Стотици малки нещица ми дават знак. Вече нямам време и затова трябва да започваме, преди да е станало късно.

— Все още не разбирам за какво говориш.

— Говоря за моя некролог. Трябва още отсега да го нахвърляме.

— Никога не съм чувал някой сам да си пише некролога. Прието е другите да го пишат, и то след като вече си умрял.

— Когато знаят фактите — да. Но какво става, когато в архива няма нищо?