Пол Остър - Лунен дворец

— Като му дойде времето, момче, като му дойде времето. Бъди по-търпелив.

— Но защо на мен? Познаваме се едва от няколко месеца.

— Защото нямам друг избор. Моят руски приятел е покойник, а госпожа Хюм не става за тия неща. На кого да разчитам, а Фог? Такъв или онакъв, ти си единственият, с когото разполагам.

Върнах се в апартамента и видях, че минава три. Госпожа Хюм ми каза, че Ефинг е легнал да си поспи. Тъй като старецът рядко спеше по това време на деня, реших, че го е направил, за да не говори с мен. Толкоз по-добре, рекох си. И без това нямах никакво желание да разговарям точно сега. Изпих едно кафе с госпожа Хюм в кухнята, след това си сложих палтото и отново излязох от апартамента. Взех автобуса към Морнингсайд Хайтс. В осем часа имах среща с Кити, а преди това смятах да се отбия в библиотеката по изкуство към Колумбийския университет. Информацията за Блейклок, с която разполагаха, беше минимална: няколко разпръснати в различни издания статии, няколко стари каталози и толкоз. Но когато сглобих отделните късчета, разбрах, че Ефинг не ме е излъгал. А това бе главното, за което бях дошъл. Вярно, беше объркал някои подробности, както и хронологията, но основните факти бяха точни. Блейклок наистина е бил много нещастен човек. Страдал е много, полудял е, след което е бил напълно забравен. Преди да го тикнат в лудницата, наистина е рисувал банкноти със собствения си лик върху тях — не от по хиляда долара, както твърдеше Ефинг, а от по един милион — невъобразими суми. Като по-млад наистина пътувал на Запад и живял известно време сред индианците, наистина бил невероятно дребен (под метър и петдесет, под четирийсет и пет килограма), баща на осем деца — всички тези неща бяха съвършено верни. С интерес научих, че ранното му творчество от седемдесетте години на хиляда и осемстотната било пълно със сюжети от Сентръл Парк — рисувал порутените колиби, които навремето се намирали там. Докато разглеждах репродукциите от тези малки селца на мястото на днешен Ню Йорк, не можех да не се подсетя за ужасните страдания, които самият аз изживях в него. Научих още, че най-сполучливите неща на Блейклок като художник са лунните му пейзажи. Имаше десетки картини, които много приличаха на онази, която бях видял в Бруклинския музей — същата гора, същата луна, същата тишина. В творбите му луната беше винаги пълна и изглеждаше по един и същи начин — малък съвършен кръг точно в средата на платното, грейнал с възможно най-бледата бяла светлина. След като бях изгледал пет-шест от тях, те като че започнаха да се отделят от заобикалящия ги пейзаж и повече не можех да ги възприема като луни. Сякаш бях дупки в платното, отвори от белота, които гледаха към друг свят. Може би луната изобразяваше окото на Блейклок. Празен кръг, увиснал в пространството, загледан надолу в неща, които вече не съществуват.

На следващата сутрин Ефинг изглеждаше готов за работа. Дума не обели нито за Блейклок, нито за Бруклинския музей. Каза ми да изтичам до Бродуей да купя тетрадка и една хубава писалка.

— Дошъл е — рече — моментът на истината. От днес започваме да пишем.

Когато се върнах, седнах на канапето, отворих тетрадката на първа страница и зачаках в пълна готовност. Очаквах, че за начало ще ми подхвърли някои факти и цифри — дата на раждане, имена на родителите, училищата, които е посещавал — и чак след това ще продължим с по-важните неща. Но не стана така. Отвори си устата и ме запрати право във вихъра на историята.

— Ралф ми подхвърли идеята — каза той, — но всъщност Моран ме накара да се захвана. Старият Томас Моран с бялата брада и сламената шапка. По онова време живееше в края на Острова 21 21 Очевидно става дума за Лонг Айланд, който е близо до устието на р. Хъдсън. В западната му част са Бруклин и Куинс — райони на Йорк. Там се намират много вилни селища, паркове и плажове. Окрит е през 1609 г. от английския мореплавател Х. Хъдсън. — Б.пр. и рисуваше акварели от пролива. Дюни треви, вълни, светлина — добре познатата ни пасторална безвкусица. Сега там е пълно с художници, но той беше първият, от него започна тази мода. Затова се нарекох Томас, когато промених името си. В негова чест. С Ефинг нещата стояха другояче, трябваше ми време преди да го измисля. Може би сам ще разгадаеш смисъла му. Игрословица е.

Тогава бях съвсем млад. Двайсет и пет-шест годишен, още неженен. Имах къща на Дванайсета улица в Ню Йорк, но прекарвах повечето време на Острова. Много обичах да ходя там, именно там рисувах картините си и мечтаех мечтите си. Къщата вече я няма, но какво очакваш? Това беше преди много години, а нали казват, че всичко тече, всичко се променя. Прогрес. Сега там е пълно с дървени къщи и вили и всеки малоумник кара кола. Алилуя.