Пол Остър - Лунен дворец

Говоря ти за свобода, Фог. Онова усещане за отчаяние, което става толкова силно, толкова смазващо и бедствено, че нямаш друг избор, освен да се освободиш от него. Това е единствената възможност, другата е да пропълзиш в ъгъла, да се свиеш и да умреш. Тесла стана причината за тази моя смърт и тогава разбрах, че искам да стана художник. Това исках, но дотогава нямах куража да си го призная. Баща ми не знаеше друго, освен борси и бонове, най-обикновен гаден магнат, и като разбра, ме нарече педераст. Но аз не клекнах, продължих напред и станах художник, след което, само няколко години по-късно, старецът умря в кантората си на Уолстрийт. Аз бях на двайсет и две или двайсет и три години и наследих всичките му пари, всеки негов цент! Ха! Бях най-богатият художник на света. Художник милионер. Помисли си, Фог. Бях на твоите години и имах всичко, всичко, което може да поиска човек.

Тогава отново срещнах Тесла, но беше по-късно, доста по-късно. След моето изчезване, след смъртта ми, след като отново се върнах в Америка. Хиляда деветстотин трийсет и девета или четирийсета. Напуснах франция заедно с Павел Шум, преди да влязат германците. Събрахме си багажа и дим да ни няма. Там вече не се живееше, не ставаше за един сакат американец и за един поет руснак, просто нямаше какво повече да правим там. Отначало бяхме решили да тръгнем за Аржентина, но тогава си помислих, че Ню Йорк може да раздвижи кръвта в жилите ми. В края на краищата цели двайсет години не го бях виждал. Когато пристигнахме, Световното изложение беше току-що започнало. Още един химн във възхвала на прогреса, но този път не ме впечатли, не и след онова, което бях видял да става в Европа. Всичко беше лъжа и измама. Един ден прогресът щеше да ни вдигне във въздуха, всеки глупак го виждаше. Някой път трябва да те запозная с брата на госпожа Хюм, Чарли Бейкън. Бил е пилот по време на войната. Към края го закарали в Юта за тренировки заедно с онези, дето хвърлиха атомната бомба в Япония. Като разбра какво е станало, откачи. Нещастник, как да го обвиняваш? На ти един прогрес! С всеки изминал месец капанът за мишки става все по-голям и по-съвършен. Много скоро ще можем да убием всички мишки едновременно.

Върнах се в Ню Йорк и двамата с Павел започнахме редовни разходки из града. Както с теб, буташе ме в количката и от време на време се спирахме да поразгледаме туй-онуй. Само че тогава разходките ни бяха много по-дълги, почти цял ден. Павел беше за пръв път в Ню Йорк и аз му показвах забележителностите, прекосявахме квартал след квартал, а аз междувременно се опитвах да си припомня града. Един ден през лятото на трийсет и девета посетихме Градската библиотека на Четирийсет и втора улица и Пето авеню, след което поспряхме да отдъхнем в Брайънт Парк. Тогава отново видях Тесла. Павел седеше на пейката до мен, а на три-четири метра от нас един старец хранеше гълъбите. Стърчеше прав, а птиците пърхаха край него, бяха накацали по главата и ръцете му, десетки гукащи гълъби бяха осрали дрехите му и кълвяха трохи направо от шепите му, а старецът не спираше да им говори, наричаше ги скъпи, любими, ангели. Щом чух гласа му, разбрах, че това е Тесла. После той се обърна с лице към мен. Осемдесетгодишен старец. Призрачно блед, слаб, толкова грозен, колкото съм и аз сега. Прииска ми се да се изсмея. Пророкът гений, героят на моята младост. Сега беше просто един грохнал старец, приличаше на просяк. „Ти си Никола Тесла“ — казах му, ей така направо, без никакви формалности. „Ти си Никола Тесла, навремето те познавах.“ Той ми се усмихна и леко се поклони. „В момента съм зает — отвърна ми, — друг път ще поговорим.“ Обърнах се към Павел и му казах: „Дай на господин Тесла малко пари, за да купи с тях семенца за гълъбите.“ Павел стана, отиде до Тесла и му подаде десетдоларова банкнота. И какво мислиш, Фог? Последва миг, достоен за поколенията, който няма равен на себе си. Ха, кучият му син! Никога няма да забравя смущението в погледа му. Господин Бъдеще, пророкът на новия свят! Павел му подаде десетдоларовата банкнота, видях как се помъчи да я загърби, да откъсне очи от нея, но не успя. Остана на място като вцепенен, втренчен в парите като някакъв смахнат просяк. После взе банкнотата, просто я грабна от ръката на Павел и бързо я напъха в джоба си. „Много мило от ваша страна — обърна се към мен, — много мило. Малките душички имат нужда от храна, все не им стига.“ Обърна ни гръб и продължи да говори на птиците. Павел забута количката ми, отдалечихме се и това беше краят. Повече никога не го видях.