Пол Остър - Лунен дворец

От самото начало имах съмнения по отношение на Скорсби, но бяхме толкова нетърпеливи да тръгнем час по-скоро, че решихме да не губим време в търсене на друг човек. Той беше дребен мръсник с ехиден смях, целият мустаци и бизонска мазнотия, но не мога да отрека, че беше добър ловец. Обеща да ни заведе там, където човешки крак не е стъпвал, така рече, и да ни покаже неща, които само Бог и индианците са виждали. Личеше си, че е фукльо, но човек неволно се пали. Разгънахме картата върху масата в хотела и начертахме маршрута, който ще следваме. Скорсби приличаше на човек, който знае какво говори, освен това непрекъснато подмяташе уж случайни забележки, за да ни покаже, че е съвсем наясно — колко коне и магарета ще са ни необходими, как да се държим с мормоните, как да пестим водата, когато отидем на юг. Очевидно ни смяташе за глупаци. Самата идея да отидем да зяпаме гледки и пейзажи му се струваше смахната, а когато му казах, че съм художник, едва сдържа смеха си. Въпреки това сключихме нещо като добра сделка помежду си и тримата си стиснахме ръцете. Реших, че след време, когато се опознаем, нещата ще се наредят от само себе си.

В нощта преди тръгването двамата с Бърн се разприказвахме. Той ми показа земемерските си уреди, а аз, добре си спомням, бях в едно от онези състояния на превъзбуда, когато изведнъж всичко започва да ти изглежда привлекателно по нов начин. Тогава Бърн ми обясни, че не можеш точно да определиш положението си на земята, без да го съотнесеш до някаква точка на небосклона. Спомена някаква триангулация, някакъв метод на измерване, но вече съм забравил подробностите. Това обаче ме заплени и оттогава не ми дава мира. Значи излиза, че на земята човек може да определи положението си само с помощта на луната и звездите. Първо е астрономията, а после идват земните карти. Точно обратното на това, което би очаквал. Като се замислиш, направо мозъкът ти да се обърне наопаки. Значи „тук“ съществува само по отношение на „там“, а не обратно. „Това тук“ го има единствено във връзка с „онова там“. Ако не гледаме нагоре, няма да знаем къде сме долу. Помисли си само, момче. Откриваме себе си само като се вглеждаме в онова, което не сме. Не можеш да стъпиш с двата крака на земята, преди да си се докоснал до небето.

В началото работата ми потръгна страхотно. Тръгнахме на запад от града, направихме си лагер край езерото, останахме ден-два, след което навлязохме в Голямата солена пустиня. Никога преди не бях виждал подобно нещо. Най-плоското, най-пустото място на планетата, сметище на забвението. Пътуваш ден след ден и по пътя ти нищо, ама нищичко. Нито дърво, нито храст, нито дори стръкче трева. Накъдето и да се обърнеш не виждаш нищо друго, освен белота и напукана земя, която се простира, докъдето погледът ти стига. Земята имаше вкус на сол, а в далечината, чак на хоризонта, се виждаха планини — дълга броеница от възвишения, които трептяха във въздуха. Заобиколен от това мигащо сияние, човек си мисли, че наближава вода, но то е само илюзия. Това е мъртъв свят и единственото нещо, което наближаваш, е пак ширналото се навред нищо. Кой знае колко от нашите пионери са се забатачили тук и са предали Богу дух насред пустинята. Белите им кости стърчаха навред. Така беше станало и с групата на Донър, за тях поне знаем. Изгубили се в солта, а когато се добрали до планините Сиера в Калифорния, зимният сняг бил вече затрупал проходите и те стигнали дотам да се изяждат един друг, за да оцелеят. Всеки знае тази история, тя е част от американския фолклор, но въпреки това е самата истина — верен и неоспорим факт. Колела от фургони, черепи и празни гилзи се търкаляха навсякъде, нищо че беше чак през 1916-а. Едно гигантско гробище, бялата страница на смъртта.

През първите една-две седмици не спирах да рисувам. Странни неща, никога преди това не бях рисувал по този начин. Преди не вярвах, че мащабът може да промени нещата до такава степен, но се оказа самата истина. Трудно ми беше да се преборя с тези размери. За да спазя пропорциите, всяко мое драсване се смаляваше все повече и повече, почти се губеше върху листа. Сякаш ръката ми си живееше отделно от мен. Само го пренеси върху листа, все това си повтарях, нарисувай го и не се тревожи, после ще го обмисляш. Спряхме за малко в Уендоувър, колкото да се изкъпем, после навлязохме в Невада и продължихме на юг, като се движехме покрай Конфюжън рейндж. И тук отново природата ме смайваше с гледки, за които бях напълно неподготвен. Планините, покритите със сняг върхове, облаците, които се носеха над снега. След известно време всичко се сливаше в едно и не можех да различавам кое какво е. Белота и после още белота. Как да нарисуваш нещо, ако не си сигурен, че го има? Разбираш за какво говоря, нали? В пейзажа нямаше нищо човешко. Извиеше ли вятър, бучеше така силно, че мислите си не можеш да чуеш, а спреше ли, утихваше така внезапно, че озадачено се питаш дали не си оглушал. Неземна тишина, Фог, неземна. Единственото нещо, което можеш да чуеш, е пулсът на собственото ти сърце и кръвта, която нахлува в главата ти.