Пол Остър - Лунен дворец

Минали месеци. В началото Ефинг бил толкова заслепен от големия си късмет, че въобще не обръщал внимание на нещата край себе си. Прекарвал времето си в ядене и спане, а по залез и изгрев сядал на скалата пред пещерата и съзерцавал ярките пъстроцветни гущери, които безшумно пробягвали в краката му. Изгледът от скалата бил необятен, ширнали се до хоризонта мили, към които обаче рядко вдигал поглед, повече го интересувало близкото обкръжение — носел вода от поточето, събирал съчки за огъня и предпочитал да стои в пещерата. Бил се нагледал на необятни пейзажи и нямал никакво желание да продължава да им се любува. Тогава, съвсем ненадейно, усещането за спокойствие го напуснало и той навлязъл в период на почти непоносима самота. Ужасът от изминалите месеци го погълнал и през следващата седмица или две за малко да посегне на живота си. Умът му гъмжал от всевъзможни халюцинации и страхове и много често си представял, че вече е мъртъв, че е умрял още при влизането си в пещерата и сега е пленник на някакъв демоничен задгробен живот. Един ден в пристъп на лудост извадил пушката на отшелника и застрелял собственото си магаре, защото си бил втълпил, че отшелникът се е вселил в него и го използва като призрак на отмъщението, който нарочно го преследва с натрапчивия си рев. Внушил си, че магарето знае истината за него и затова нямал друг избор, освен да елиминира свидетеля на неговата измама. Обзела го мания да открие самоличността на мъртвеца и се заел да претърсва пещерата с надеждата да попадне на някаква следа, например дневник, писма, хвърчащ лист от книга, всичко, което би могло да му разкрие името на отшелника. Но нищо не намерил, ни най-малкото късче информация.

След две седмици започнал да се възстановява, макар и бавно, и постепенно притихнал в нещо като душевен мир. Казал си, че това не може да продължава вечно и сама по себе си тази мисъл му послужила за утеха, дала му кураж да продължи. В един момент провизиите ще свършат, казал си, и тогава ще не ще трябвало да тръгне нанякъде. Дал си приблизителен срок от година или малко повече, ако бъде пределно пестелив. Дотогава хората ще са ги прежалили — и двамата с Бърн. Съмнявал се, че Скорсби е изпратил писмото, но дори да го е направил, това едва ли би променило нещата. Дори един спасителен отряд, финансиран от Елизабет и бащата на Бърн, не би помогнал. Ще се полутат из пустинята няколко седмици, ще се постараят да открият безследно изчезналите, защото сигурно ще бъде обявена награда, но нищо няма да намерят. Най-много да попаднат на гроба на Бърн, но вероятността била минимална. А и да открият гроба, това нямало да ги отведе по-близо до него. Защото Джулиан Барбър вече не съществувал и никой не можел да го намери. Значи всичко опирало до това да издържи, докато се откажат да търсят. Тогава в нюйоркските вестници ще бъдат публикувани техните некролози, ще има опело и край. След това вече можел да ходи, където си иска, и да се представя за когото си иска.

Въпреки това знаел, че не е в негова полза да форсира нещата. Колкото повече стои скрит, толкова по-безопасно ще бъде появяването му след това. Ето защо се заел да организира живота си по най-пестеливия начин, за да удължи престоя си в пещерата — ограничил се до едно ядене на ден, струпал дърва за през зимата, поддържал тялото си във форма. Взел да крои планове за бъдещето и всяка вечер преди лягане си записвал най-подробно всичко изразходвано през деня, като по този начин сам се принуждавал да спазва най-строга дисциплина. В началото му било трудно, често се поддавал на изкушението да изяде още една филийка хляб или да си сипе още малко от отворената консерва, но самото усилие да устоява си струвало труда и му помагало да бъде по-бдителен. Така можел да изпробва себе си, да се пребори със слабостите си и всеки път, когато действителното и желаното се сливали, или дори само се приближавали, смятал постигнатото за свой личен триумф. Давал си сметка, че това е просто игра, за която обаче била нужна фанатична всеотдайност и само голямата самовглъбеност му помогнала да не падне духом.

След като минали две-три седмици от този нов живот на строга дисциплина, изведнъж усетил желание отново да рисува. Една нощ, докато седял с молив в ръка и записвал дневния отчет за дейността си, някак от само себе си започнал да рисува на съседната страница. Още преди да разбере какво прави, рисунката била готова. Приключил я за половин минута, но в резкия си, почти несъзнателен жест открил сила, каквато дотогава не бил усещал в себе си.