Пол Остър - Лунен дворец

Така и не ме посвети в медицинските подробности на травмата си. Задоволи се с диагнозата, само тя била важна. Много скоро докторите стигнали до единодушното заключение, че с краката му е свършено и каквито и терапии да се прилагат, никога няма да проходи отново. Странно, каза ми той, но след тази новина си отдъхнал с облекчение. Бил наказан и възмездието било толкова ужасно, че вече нямало нужда да продължава да се самонаказва. След като изплатил цената на престъплението си, отново се почувствал кух, празен и ненужен — без вина, без страх от изобличение, без опасения. Ако сполетялото го нещастие било от друго естество, може би нямало да има същия ефект върху него, но тъй като нито видял нападателя си, нито дори разбрал причината за атаката, не можел да тълкува случилото се другояче, освен като въздаяние свише. Според него така се раздавало най-чистият вид правосъдие — безмилостен анонимен удар, който се стоварва от небето, за да те премаже, привидно случаен и неумолим. Нямал време да се защити, нито да пледира, излагайки случая си. Още преди да разбере, че е започнало, делото приключило, присъдата била произнесена и съдията напуснал съдебната зала.

Минали девет месеца преди да се съвземе (до степента, до която това въобще било възможно), след което започнал да се готви да напусне страната. Продал къщата си, прехвърлил всичките си активи на сметка в швейцарска банка и си купил фалшив паспорт под името Томас Ефинг от някакъв мъж, свързан с емигрантските анархистки среди. По това време Палмърските нападения били във вихъра си, линчували така наречените уоблис 24 24 Така наричали членовете на „Промишлени работници на света“ — американска революционна профсъюзна организация, учредена през 1905 г., която бележи своя възход по време на Първата световна война, като по-късно се разпада от само себе си. В нея членували главно земеделски ратаи, текстилни работници и докери. — Б.пр. под път и над път. Сако и Ванцети били вече арестувани и повечето членове на радикални групи се изпокрили вдън земя. Фалшификаторът на паспорти бил унгарски емигрант, който работел в затънтено мазе на Мисията и Ефинг си спомняше, че платил скъпо и прескъпо за въпросния документ. Мъжът бил на ръба на нервна криза, защото подозирал, че Ефинг е таен агент и ще го арестува, щом свърши работата, затова в продължение на няколко седмици го залъгвал с изсмукани от пръстите извинения при всяко поредно отлагане на крайния срок. Цената също продължавала да расте, но тъй като в момента парите не били проблем за Ефинг, той най-накрая намерил изход от положението, като казал на унгареца, че ще му даде два пъти повече от най-високата цена, ако паспортът бъде готов точно в девет часа на следващата сутрин. Предложението било толкова съблазнително, че си струвало риска — ставало дума за над осемстотин долара, — и когато на следващия ден анархистът получил парите и никой не го арестувал, той паднал на колене, разплакал се и от благодарност истерично зацелувал ръцете на Ефинг. Това била последната среща на моя работодател с жив човек в Америка и през следващите двайсет години така и не успял да заличи спомена за този разтреперан мъж. Цялата страна била обезумяла, така смяташе Ефинг, и затова се сбогувал с нея без съжаление.

През септември 1920-а се качил на кораба „Декарт“ и отплавал за Франция през Панамския канал. Нямало специална причина да предпочете Франция, но и обратното било в сила. Известно време мислел да се оттегли в затънено колониално местенце — в Централна Америка, например, или на някой тихоокеански остров, — но мисълта да прекара остатъка от живота си в джунгла, макар и в ролята на нещо като крал сред простодушните и вдетинени туземци, не възбуждала въображението му. Не търсел рая, просто искал да отиде в страна, където няма да се отегчава. За Англия и дума не можело да става (презирал англичаните) и макар французите да не били по-свестни от тях, още пазел топли спомени от годината, прекарана в Париж на младини. Италия също го привличала, но фактът, че френският бил единственият чужд език, който можел да говори горе-долу добре, наклонил везните в полза на Франция. Поне щял да яде хубава храна и да пие хубаво вино. Вярно, Париж бил градът, където имало най-голяма вероятност да срещне някой от старите си нюйоркски познайници, но възможността за такива срещи вече не го плашела. Премеждието променило всичко това. Джулиан Барбър бил мъртъв. Той вече не бил художник, не бил никакъв. Бил Томас Ефинг, сакат изгнаник, прикован в инвалидна количка, и ако някой дръзнел да оспорва личността му, щял да го изпрати по дяволите и толкоз. Проста работа. Вече не му пукало кой какво ще си помисли, но ако се наложело да поизлъже тук-таме относно собствената си персона — добре, щял да излъже. И без това целият му живот бил една фалшификация, така че нямало никакво значение какво прави.