Пол Остър - Лунен дворец

Всичките книги бяха на тема американска история и всяка беше публикувана от различно университетско издателство: „Епископ Бъркли и индианците“ (1947), „Изгубената колония Роуаноук“(1955) и „Дивата американска пустош“(1963). Биографичните данни върху обложките бяха оскъдни, но като събрах различните парченца информация, научих, че Соломон Барбър е получил докторска степен по история през 1944-а, че е сътрудник на много научни списания и че е преподавал в няколко колежа в Средния запад. Споменаването на годината 1944 беше най-същественото. Защото ако Ефинг е спал с жена си точно преди заминаването си през 1916-а, тогава неговият син би трябвало да се роди на следващата година, а това означаваше, че през 1944-а трябва да е бил на двайсет и седем години, тоест възрастта, на която е нормално да вземеш докторска степен. Всичко май съвпадаше, но вече бях нахитрял и не бързах да се обаждам. Трябваше да чакам цели три дни, преди Ефинг да подхване темата и чак тогава разбрах, че подозренията ми са верни.

— Предполагам, че не си успял да хвърлиш поглед на книгите, които ти оставих във вторник — започна той с напълно спокоен тон, сякаш ме молеше да му подам още една бучка захар за чая.

— Хвърлих им — отговорих. — Дори целите ги изчетох.

— Учудваш ме, младежо. Като знам на колко си години, започвам да си мисля, че има надежда за теб.

— Надежда има за всекиго, сър. Нали това движи света.

— Спести ми афоризмите си, Фог. Какво мислиш за книгите?

— Смятам, че са прекрасни. Добре написани, добре аргументирани и пълни със съвършено нови за мен факти.

— Например?

— Например, никога преди това не съм знаел за намеренията на Бъркли да ограмоти индианците от остров Бермуда, нито пък за годините му, прекарани на Роуд Айланд. Бях изненадан, но най-много ми хареса онази част от книгата, в която Барбър свързва преживяванията на Бъркли с философските му съчинения върху перцепцията. Стори ми се много майсторски написано, много оригинално и задълбочено.

— Какво ще кажеш за другите книги?

— Същото нещо. Не знаех много и за Роуаноук. Според мен Барбър много ловко разбулва мистерията и съм склонен да се съглася с него, че изчезналите заселници са оцелели, като са се присъединили към кроатанските индианци. Харесаха ми и материалите за Роли и Томас Хариът. Ти знаеше ли, че Хариът е бил първият човек, видял луната с телескоп? Мислех, че е Галилей, но Хариът го бил изпреварил с няколко месеца.

— Да, знаех. Недей да ме поучаваш.

— Само отговарям на въпроса ти. Попита ме какво съм научил и аз ти казвам.

— Не ми отговаряй! В тази къща аз задавам въпросите! Ясно ли е?

— Ясно. Можеш да ми задаваш всякакви въпроси, но не е нужно да го усукваш чак толкова.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че няма нужда да си хабим времето в празни приказки. Сложил си тези книги в стаята ми, защото си искал да ми кажеш нещо и не виждам защо не изплюеш камъчето.

— Бре, бре, днес сме много умни.

— Не е трудно да се досетиш.

— Не, предполагам, че не е. Малко или много аз вече ти го казах, така ли е?

— Соломон Барбър е твой син.

Ефинг млъкна, сякаш още не смееше да признае заключението, до което и двамата бяхме стигнали. Стоеше зазяпан в празното пространство, после свали очилата си и взе да бърше стъклата им с кърпичка — ненужен, дори смешен жест за един слепец, — след това изсумтя дълбоко и гърлено.

— Соломон — промълви. — Наистина ужасно име. Но, разбира се, аз нямам нищо общо с това. Не можеш да кръстиш човек, щом не знаеш за съществуването му, нали така?

— Виждал ли си го?

— Никога. Той мене също. Знае само, че баща му е умрял в Юта през 1916-а.

— Кога научи за него?

— През 1947-а. Причината беше Павел Шум, той ми отвори очите. Един ден се върна с въпросната книга за епископ Бъркли. Този Павел много обичаше да чете, май вече ти го казах, след което взе да ми разправя за младия историк на име Барбър и аз, естествено, наострих уши. Павел не знаеше нищо за предишния ми живот, затова се наложи да се преструвам, че ме интересува книгата, за да открие нещо повече за нейния автор. На този етап още нямаше нищо сигурно. В края на краищата Барбър е име, което се среща доста често и нямаше никаква причина да мисля, че този Соломон може да е свързан с мен по някакъв начин. Въпреки това имах някакво предчувствие, а в моята дълга и глупава кариера на човек едно съм научил, и то е да се вслушвам в предчувствията си. Измислих нещо за пред Павел, въпреки че не беше необходимо. За мен той би направил всичко. Ако му кажех да отиде на Северния полюс, щеше да потегли на минутата. Нуждаех се само от малко повече информация, но реших, че ще е опасно да тръгна с рогата напред, затова му казах, че възнамерявам да основа фондация, която ще присъжда годишна награда на обещаващ млад автор. Този Барбър ми изглежда обещаващ, казах му аз, затова дай да го проучим, може пък да се нуждае от пари. Павел се ентусиазира. Той смяташе, че няма нищо по-хубаво от това да поощряваш живота на ума.