Пол Остър - Лунен дворец

— Първи април, началото на нов месец.

— Първи април! Денят на шегите. Навремето във Франция са го наричали денят на рибата. Е, добре, тогава нека им замирише на риба, нали, Фог? Цяла кошница, пълна догоре с риба!

— Точно така — казах. — Ще им дадем да разберат!

Ефинг продължи да плещи превъзбудено по време на закуската, като почти не му оставаше време да глътне и една лъжица от овесената си каша. Госпожа Хюм ми се стори разтревожена, но аз се заразих от този прилив на налудничава енергия. До каквото и да водеше, със сигурност беше по-добър от току-що отминалите мрачни седмици на униние. Очевидно на Ефинг не му беше отредено да играе ролята на навъсен старец и лично аз предпочитах да го видя умрял от собствения си ентусиазъм, отколкото жив и потънал в сърдита необщителност.

След закуската се разпореди да му донесем нещата и да го приготвим за излизане. Затрупахме го с обичайната камара от одеяло, шал, балтон, шапка, ръкавици, след което ми каза да отворя гардеробчето в антрето и да извадя оттам малка торбичка от шотландско каре, която се намирала под купчината обувки и шушони.

— Какво ще кажеш, Фог? — попита. — Как мислиш, дали е достатъчно голяма?

— Зависи за какво ще я използваш.

— За пари, Фог. Ще натъпчем в нея двайсет хиляди долара в брой.

Още преди да успея да си отворя устата, госпожа Хюм се намеси:

— Няма да направиш нищо такова, господин Томас. Няма да разреша. Слепец да се шляе из улиците с двайсет хиляди долара в себе си. Просто си го избий от главата.

— Млъкни, кучко! — сряза я Ефинг. — Млъкни или ще те цапардосам. Това са си мои пари и ще си правя с тях каквото пожелая. Имам си и бодигард да ме пази, така че нищо лошо няма да се случи. А и да се случи, не ти влиза в работата. Ясно ли е, дебела краво? Още една дума и те изхвърлям навън като кирливо коте.

— Тя просто си гледа работата — опитах се да защитя госпожа Хюм от разярената му атака. — Какво толкова е станало?

— Същото се отнася и за теб, келеш — изкрещя ми. — Прави каквото ти казвам или си търси друга работа. Ще броя до три. Ако не ми вярваш, може да опиташ.

— Мътните да те вземат, Томас Ефинг — обади се госпожа Хюм. — Ти си просто едно тъпо упорито магаре. Дано изгубиш всичките си пари. Да излетят от торбичката ти и повече да не ги видиш!

— Ха-ха! — беше неговият отговор. — Ха-ха-ха! Че какво друго смяташ, че възнамерявам да направя с тях, стара краво? Да ги изхарча ли? Наистина ли смяташ, че Томас Ефинг може да извърши нещо толкова банално? Имам страхотен план за тези пари, невероятен план, който никой никога не е и сънувал!

— Дрън-дрън — скастри го госпожа Хюм. — Ако щеш и един милион изхарчи, какво ми пука? Това въобще не ме интересува. Ето, измивам си ръцете и не нося никаква отговорност за теб — за теб и твоите щуротии.

— Стига, стига — промени тона Ефинг и изведнъж стана мазен, угодлив и очарователен. — Недей да се цупиш, патенце.

Взе ръката й и най-искрено залепи няколко целувки от китката до лакътя и обратно.

— Фог ще се грижи за мен. Той е якичък и нищо няма да ни се случи. Имай ми доверие, премислил съм всичко до най-дребната подробност.

— Не ми се подмазвай — отвърна му тя и раздразнено отдръпна ръката си. — Пак си си наумил някаква глупост, усещам го. Знай, че съм те предупредила. После да не дойдеш да ми хленчиш и да се извиняваш. Вече ще е късно. Глупакът си е глупак. Така викаше майка ми и сега знам, че е била права.

— Ако можех, щях да седна да ти обясня всичко — отговори Ефинг, — но сега нямаме време. Освен това, ако Фог не ме изведе оттук на секундата, ще се сваря в тези одеяла.

— Много ти здраве! — каза госпожа Хюм. — Хич не ме интересувате.

Ефинг се ухили, после изпъна снага и се обърна към мен:

— Готов ли си, младежо? — излая насреща ми като морски капитан.

— Тъй вярно, сър!

— Добре. Тогава напред!

Първата ни спирка беше в Чейс Манхатън Банк на Бродуей, където Ефинг изтегли двайсет хиляди долара. Поради големия размер на сумата мина почти цял час, докато операцията приключи. Оказа се, че ни трябва одобрението на един от висшите банкови чиновници, след това чакахме дълго, докато касиерите изброят сумата само по петдесетдоларови банкноти, тъй като Ефинг не признаваше друга парична единица. Той беше стар клиент на банката, „важен клиент“, както сам повтори няколко пъти пред управителя, който очевидно надуши опасност от скандал, затова побърза да задоволи капризите му. Ефинг обаче продължи да играе по нервите ни. Не ми разреши да му помогна, а когато извади банковата книжка от джоба си, специално се постара да я скрие от погледа ми, сякаш се боеше, че мога да видя колко пари има в сметката му. Аз вече не се обиждах от такива детинщини, бях свикнал, но истината е, че въпросната цифра въобще не ме интересуваше. Най-накрая ни приготвиха парите — касиерът ги преброи два пъти пред нас, след което Ефинг ме накара и аз да ги преброя за всеки случай. Никога не бях виждал толкова много пари накуп, но към края на броенето магията се изпари и парите се превърнаха в онова, което бяха: четиристотин парчета зелена хартия. Когато му казах, че сумата е точна, Ефинг се усмихна доволно, каза ми да прибера пачките в торбичката, която се оказа достатъчно голяма и побра цялата купчина. Дръпнах й ципа, поставих я внимателно в скута на Ефинг и го изведох от банката. Докато го бутах към изхода, той вдигна страхотна врява, размаха бастуна си във въздуха и се раздюдюка, сякаш беше настъпил краят на света.