Пол Остър - Лунен дворец

— То е като белите пари — обади се Ефинг.

— Точно така, Том — кимна Орландо. — Трябва да ги мушнеш под дюшека за черни дни.

Вдигна черния си заканителен юмрук за сбогом и си тръгна, изчезна в тълпата още при първата пресечка.

Странен малък епизод наистина, но такива неща се случват непрекъснато в Ню Йорк, особено ако човек е готов да ги приеме. Но онова, което поне в моите очи отличаваше въпросната среща от други подобни, бе не толкова нейното весело безгрижие, колкото загадъчният начин, по който повлия на следващите събития. Сякаш срещата ни с Орландо беше поличба за предстоящи неща, предсказание за съдбата на Ефинг. Обсебиха ни нови образи и ние попаднахме под тяхната магия. Имам предвид дъждовни бури и чадъри, но също така и промяната — как всичко може да се промени в един-единствен миг внезапно и завинаги.

На следващата вечер беше последното ни излизане. През деня Ефинг бе по-неспокоен от всякога, отказа да поспи, отказа да му почета, отказа всяко забавление, което се постарах да му измисля. В ранния следобед постояхме доста в парка, ала въздухът беше мъглив и студен и най-накрая успях да го убедя да се приберем у дома по-скоро, отколкото възнамерявахме. До вечерта над града се спусна гъста мъгла. Светът посивя, а светлините на сградите заблестяха във влагата, сякаш обвити в бинт. Условията бяха лоши, но тъй като не валеше дъжд, нямаше смисъл да се опитвам да разубеждавам Ефинг и то пред последната ни експедиция. Мислех си да раздам парите на бърза ръка и да прибера стареца обратно колкото е възможно по-бързо, за да не се разболее. Госпожа Хюм беше против излизането, но отстъпи, като я уверих, че Ефинг ще вземе със себе си чадър. Ефинг веднага се съгласи с това условие и когато в осем часа излязохме през външната врата, имах усещането, че нещата са под контрол. Може би защото не знаех, че Ефинг беше успял да смени собствения си чадър с онзи, който Орландо ни бе подарил предишната вечер. Когато открих това, вече бяхме на пет-шест преки от къщи. Като се подхилкваше на себе си с някакво мрачно инфантилно задоволство, Ефинг измъкна счупения чадър изпод одеялото и го отвори. Дръжката му беше същата като на чадъра, който бе оставил у дома, и това ме бе заблудило. Изкрещях му: „Виж какво си направил!“, той ми отвърна да си гледам работата.

— Не ставай глупав — продължи. — Нарочно го взех. Това е вълшебен чадър, вижда се с просто око. Щом го отвориш, ставаш невидим.

Канех се да му отвърна, но премислих и си замълчах. Истината е, че не валеше, а аз нямах никакво желание да се забърквам в хипотетичен спор с Ефинг. Исках само да си свърша работата, а пък той нека си държи това смешно нещо над главата, щом така предпочита и щом не вали. Минахме още няколко преки, аз раздавах петдесетдоларовите банкноти на всички отговарящи на условията кандидати, а когато половината партида се свърши, прекосихме на отсрещния тротоар и аз обърнах инвалидната количка в обратната посока към къщи. Точно тогава заваля — сякаш това беше неизбежно, сякаш самият Ефинг го бе предизвикал със силата на волята си. Отначало само ръмеше, ситните капчици почти не се различаваха от влажната мъгла, но след още една пряка дъждецът се превърна в нещо далеч по-сериозно. Закарах Ефинг в един вход с намерението да останем там, докато дъждът премине, но щом спряхме, старецът взе да мрънка:

— Какво правиш? — попита. — Сега не е време за почивки. Още не сме раздали парите. Давай да вървим, момче. Чуваш ли? Това е заповед!

— Ако случайно не си забелязал — отговорих, — в момента вали. И не ръси роса от небето, а плющи с все сила. Капките са като камъни, отскачат от тротоара на половин метър.

— Дъжд ли? — рече той. — Какъв дъжд? Не усещам никакви капки. След което внезапно се оттласна, отскубна се от мен и се спусна по тротоара. Отново стисна счупения чадър, вдигна го с две ръка над главата си и закрещя срещу бурята:

— Не вали, въобще не вали!

Гласът му гърмеше, а дъждът плющеше отвред, шибаше лицето му, измокри го до кости.

— Теб може да те вали, момче, но не и мен! Сух съм като кокал. Имам готин чадър и обичам света! Ха-ха! Нека ме шиба, нека ме мокри, аз нищо не усещам!

В този миг разбрах, че Ефинг иска да умре. Беше планирал малкия си спектакъл с единствената цел да се разболее, разиграваше го с безразсъдство и веселие, които ме смаяха. Размахваше чадъра напред-назад, заканваше се на потопа през смях и въпреки отвращението, което изпитвах към него в този миг, не можех да не се възхищавам на куража му. Като някакъв миниатюрен крал Лир, възкръснал в тялото на Глостър. Това беше последната му нощ и той искаше да я използва докрай, да лудее и сам да докара собствената си смърт като акт на прощална прослава. Първата ми мисъл беше да го издърпам обратно на сушина, но когато отново го погледнах, разбрах, че е твърде късно. Вече беше вир-вода, а с неговото крехко здраве това вероятно означаваше, че непоправимото е сторено. Щеше да настине, да се разболее от пневмония и не след дълго да умре. Всичко това ми се струваше така неизбежно, че изведнъж отпуснах отчаяно ръце, спрях да се съпротивлявам. В момента гледам труп, така си казах, и няма никакво значение дали ще предприема нещо или не. Оттогава не е минал и ден, без да съжалявам за решението, което взех през онази нощ, но за момента то ми се струваше съвсем смислено, сякаш от морална гледна точка би било несправедливо да се изпреча на пътя на Ефинг. След като той и без това вече е мъртъв, какво право имах аз да му развалям удоволствието? Човекът беше твърдо решен да се самоунищожи и тъй като бе успял да ме всмуче във вихъра на собствената си лудост, аз пръста си не помръднах да го спра. Стоях, оставяйки всичко това да се случи, доброволен съучастник в самоубийството му.