Пол Остър - Лунен дворец

Излязох от прикритието си във входа, сграбчих инвалидната количка на Ефинг и замигах срещу дъжда, който влизаше в очите ми на пориви.

— Май си прав — извиках му. — И мен не ме мокри, изобщо не вали.

Още докато казвах това, светкавица проряза небето. Последва оглушителна гръмотевица. Дъждът най-безмилостно се изливаше върху нас, пердашеше по незащитените ни тела и ни обстрелваше с водни куршуми. Следващият порив на вятъра отнесе очилата на Ефинг, но той само се изсмя, щастлив от неимоверната сила на бурята, и се опита да надвика шума:

— Страхотно е, нали? Май се кани да завали. Надушвам го. Дори вкусвам дъжд. И въпреки това сме съвършено сухи. Това е самото тържество на духа над материята, Фог. Най-накрая го постигнахме! Разкрихме тайната на вселената!

Дълбоко в себе си като че прекрачих загадъчна граница, сякаш пропълзях през люк, който отвеждаше до най-вътрешните и съкровени камери на сърцето на Ефинг. Не ставаше дума просто за това, че съм се хванал на въдицата на хитрите му ходове, по-скоро успях да потвърдя правото му на свободен избор и по този начин да се докажа пред него. Старецът щеше да умре, но докато е жив, щеше да ме обича.

Препуснахме заедно и в продължение на следващите седем-осем преки Ефинг не спря да крещи в екстаз:

— Чудо! — дереше си гърлото. — Невероятно чудо, дявол да го вземе! Пари се сипят от небето, грабете, сега е моментът! Безплатни пари! Пари за всички!

Никой не го чуваше, защото, разбира се, улиците бяха съвършено пусти. Ние бяхме единствените неукрили се на сушина глупаци и за да мога да се отърва от останалите банкноти, набързо притичвах до близките барове и кафенета. Обикновено паркирах Ефинг пред входа, влизах вътре запъхтян и докато раздавах парите, продължавах да чувам дивашкия му смях. Ушите ми пищяха от този звук — налудничав музикален финал на безумната ни клоунада. Дотогава вече всичко бе излязло от контрол. Самите ние се бяхме превърнали в природно бедствие, в тайфун, който посичаше невинни жертви по пътя си.

— Пари! — виках аз, като се смеех и плачех едновременно. — За всекиго по петдесетачка!

Бях така подгизнал, че от обувките ми се изплискваха цели локви, от мен шуртеше вода като през голяма колкото човек пробойна, и, разбира се, успявах да намокря всички. Добре поне, че това беше краят на мисията ни. Ако трябваше да продължим, сигурно щяха да ни арестуват за безотговорно поведение и нарушаване на обществения ред.

Последното място, което ни оставаше да посетим, беше кафенето Чайлдс — долнопробна запушена дупка в стената, украсена с облещени флуоресцентни светлини. Имаше най-много петнайсетина клиенти, оклюмали на бара, като всеки следващ изглеждаше по-нещастен и по-отчаян от съседа си. В джоба ми се мъдреха само пет-шест банкноти и изведнъж реших, че не знам как да постъпя. Не успях да измисля нищо, затова смачках банкнотите на топка в шепата си, засилих се и ги хвърлих във въздуха.

— Който ги хване, негови са! — извиках, изтичах навън и избутах количката на Ефинг обратно в бурята.

След тази нощ той никога повече не излезе от къщата. Още рано-рано на следващия ден започна да кашля, а в края на седмицата мократа му, пълна с храчки кашлица слезе от бронхите в дробовете му. Извикахме лекар и той потвърди диагнозата: пневмония. Настояваше Ефинг веднага да постъпи в болница, но старецът отказа, като му заяви, че има право да умре в собственото си легло и ако някой се опита да го изведе насила от апартамента, ще се самоубие.

— Ще си прережа гърлото с бръснач — отсече той. — И тогава ще ти тежа на съвестта до края на живота ти.

Докторът беше лекувал Ефинг и преди, познаваше го и затова беше дошъл с готов списък на агенции, предлагащи медицински сестри за гледане на болен. Ние с госпожа Хюм се заехме с необходимите приготовления и през следващата седмица потънахме до гуша в работа — адвокати, банкови сметки, пълномощия и така нататък. Безкрайни телефонни разговори, безброй документи за подписване, но сега не си струва да навлизам в подробности. Важното е, че в крайна сметка успях да се сдобря с госпожа Хюм. След като се върнахме в апартамента през онази бурна нощ, тя така ми се разсърди, че думичка не ми проговори цели два дни. Смяташе, че аз съм го разболял и тъй като и аз мислех така, дори не направих опит да се оправдая. Тежеше ми сърдитото й мълчание и точно когато реших, че влошените ни отношения никога няма да се оправят, положението изведнъж се промени. Не знам защо, но сигурно е подхвърлила нещо на Ефинг и той я е убедил, че вината не е моя. Така че при следващото ни виждане ме прегърна и ми се извини, като едва сдържаше сълзите си от вълнение.