Звукът на моя глас го успокоявал, така твърдеше, и дори когато нямаше сили и една дума да отрони, искаше аз да продължавам да му говоря. Не го интересувало какво казвам, стигало му да чува гласа ми и да знае, че съм до него. Плещех каквото ми падне, като прескачах от тема на тема. Не е много лесно да поддържаш този вид монолог и когато вдъхновението ме напускаше, прибягвах до няколко прийома, за да продължа: започвах да преразказвам романи и филми, рецитирах стихотворения по памет — Ефинг обичаше най-много сър Томас Уайът 25 25 Сър Томас Уайът (1503–42) — дипломат в двора на Хенри VIII и негов приближен, който е представлявал английската монархия във франция, Италия, Испания и Холандия. Започва да пише поезия, имитирайки Петрарка. Съвременната критика го смята за доста оригинален поет и предвестник на Джон Дън. — Б.пр.
и Фулк Гревил 26 26 Сър Фулк Гревил (1554–1628) — дворцов политик и влиятелен поет на своето време. Близък приятел на Филип Сидни, за когото пише най-известното си произведение в проза. Поезията му е дидактична и суховата, но интересна със своите интелектуални идеи. — Б.пр.
— или повтарях новините от сутрешния вестник. Странно, но все още помня някои от тези дописки и винаги, когато се сетя за тях (войната в Камбоджа, убийствата в Кент), се виждам как седя в онази стая до леглото на Ефинг и го гледам. И досега беззъбата му отворена уста е пред очите ми; чувам задръстените му дробове и задъханото му дишане, виждам слепите му воднисти очи, загледани в тавана, тънките му сгърчени ръце, стиснали одеялото, и невероятната бледност на покритата му с бръчки кожа. Асоциацията е неизбежна. По силата на някакъв тъмен и неволен рефлекс тези събития се вместваха в очертанията на неговото лице и не можех да мисля за тях, без да виждам Ефинг пред себе си.
Понякога просто описвах стаята, в която се намирахме. Използвах същия метод като при следобедните ни разходки. Избирах си един предмет и започвах да говоря за него. Десенът на кувертюрата, бюрото в ъгъла, поставената в рамка карта на Париж, окачена на стената до прозореца. Доколкото можеше да следи думите ми, виждаше се, че тези описания му доставят голямо удоволствие. Сега, когато се беше освободил от толкова много неща, непосредственото физическо присъствие на предметите съществуваше някъде в периферията на съзнанието му под формата на рай, недостижимо царство от най-обикновени чудеса — осезаемото, видимото, доловимото поле, което обгражда живота. Като обличах в думи всичко това, аз давах възможност на Ефинг да го изживее отново, сякаш връщането към света на предметите е несравнимо благо. В известен смисъл, седейки в тази стая, аз се трудех повече за него, отколкото когато и да било преди, като се съсредоточавах в най-малките подробности на изработката и материалите — вълна и памук, сребро и калай, жилките на дървото и гипсовите орнаменти, — взирах се във всеки процеп, изброявах цветове и форми, изследвах и най-микроскопичните разчертания на описвания предмет. И колкото повече отпадаше Ефинг, толкова по-старателно се вглеждах в нещата, удвоявах усилията си, за да преодолея растящото разстояние между нас. В крайна сметка постигнах такава прецизност, че описанието на стаята ми отнемаше часове изнурителен труд. Напредвах инч по инч, не оставях нищо да убегне от погледа ми, нито дори прашинките във въздуха. Подкопах границите на това затворено пространство и то стана неизчерпаемо, изобилие от вместени един в друг светове. В един момент си дадох сметка, че говоря на празното пространство, но въпреки това продължих, хипнотизиран от мисълта, че ако не е моят глас да поддържа живота на Ефинг, той ще умре. Разбира се, това беше глупост. Ефинг си отиваше и аз съм абсолютно сигурен, че през последните два дни, които прекарах до него, не е чул и една дума от моите излияния.
Не бях вкъщи, когато умря. След като на единайсети бях стоял край него до осем часа вечерта, госпожа Хюм влезе да ме смени и ме посъветва да си почина през нощта.
— Вече с нищо не можем да му помогнем — рече тя. — От сутринта стоиш при него, време е да глътнеш малко свеж въздух. Ако изкара нощта, поне ще бъдеш бодър за сутрешното дежурство.
— Няма да има сутрешно дежурство — казах.
— Може и да няма, но нали и вчера си казахме същото, а той все още се крепи.
Излязох с Кити, вечеряхме в „Лунен дворец“, след това отидохме на кино (май гледахме „Пепел и диаманти“, дано не бъркам). Обикновено след това изпращах Кити до общежитието, но тази вечер имах лошо предчувствие и след прожекцията тръгнахме по Уест Енд Авеню, за да се обадя първо на госпожа Хюм. Когато пристигнахме в апартамента, наближаваше един през нощта. Рита ни отвори вратата цялата обляна в сълзи и аз веднага разбрах какво е станало. Ефинг беше починал по-малко от час преди пристигането ни. Когато попитах сестрата за точния час на смъртта, тя ми отвърна 12:02, тоест две минути след полунощ. Значи Ефинг все пак беше успял да удържи на думата си, бе издържал до дванайсети. Това ми се стори така нелепо, че не знаех как да реагирам. В главата ми нещо взе да бучи, усетих, че жиците в мозъка ми се преплетоха. Знаех, че трябва да заплача, затова се уединих в един ъгъл на стаята и покрих лицето си с ръце. Чаках да ми потекат сълзи, ала нищо не се получи. Постоях още малко и в гърлото ми избълбука странен сгърчен звук. Минаха още миг-два, преди да осъзная, че се смея.
Читать дальше