Пол Остър - Лунен дворец

Ефинг ни бе инструктирал да кремираме тялото му — без опело, без погребение. Особено държеше при разпръсването на праха му да няма представители на никаква религия. Церемонията трябваше да бъде съвсем простичка — двамата с госпожа Хюм се качваме на ферибота за Стейтън Айланд и щом стигнем средата на пътя от Манхатън (и Статуята на свободата ни остане вдясно), изсипваме урната във водите на нюйоркското пристанище.

Опитах да се свържа по телефона със Соломон Барбър в Нортфийлд, Минесота, смятайки, че и той трябва да присъства, но в къщата му никой не отговаряше, затова звъннах във факултета по история в колежа Магнус, откъдето ми отговориха, че професор Барбър е в пролетна ваканция. Секретарката очевидно не желаеше да ми даде повече информация, но след като й обясних целта на обаждането, тя омекна и додаде, че професорът е в научна командировка в Англия. Попитах възможно ли е да се свържа с него там. Не, отвърна ми тя, тъй като не е оставил адреса си. Ами пощата му, продължих, би трябвало да му я препращат на някакъв адрес. Не, отговори тя, всъщност не я препращали. Помолил ги да му я събират, докато се върне. А кога ще бъде това? О, не преди август, рече, извини се, че не може да помогне повече, а нещо в гласа й ме накара да повярвам, че казва истината. По-късно същия ден седнах да напиша едно дълго писмо до Барбър, в което му описах ситуацията колкото е възможно по-ясно. Не беше никак лесно да съчиниш такова нещо и се мъчих над него два-три часа. Щом го свърших, го преписах на машина и го изпратих в пакет заедно с редактирания препис от автобиографията на Ефинг. С това задълженията ми приключиха. Бях направих това, което Ефинг ме беше помолил, и отсега нататък всичко преминаваше в ръцете на адвокатите, които трябваше своевременно да се свържат с Барбър.

След два дни госпожа Хюм и аз прибрахме праха на Ефинг от крематориума. Беше в сива метална урна колкото филия хляб, затова ми беше трудно да си представя, че Ефинг се е събрал вътре. Толкова много от него вече липсваше, че човек се чудеше какво ли е останало. Госпожа Хюм, която несъмнено беше по-земна личност от мен, като че се уплаши от урната и по целия път към къщи стоеше на една ръка разстояние от нея, сякаш съдържаше отрова или радиоактивен материал. Решихме, че каквото и да е времето, на следващия ден се качваме на ферибота, за да изпълним задължението си към Ефинг. Случи се така, че въпросният ден беше и приемният в болницата за ветерани от войната и вместо да пропусне да види брат си, госпожа Хюм реши да го вземе с нас. Докато говореше, й хрумна, че може би и Кити ще ни придружи. Струваше ми се ненужно, но когато й съобщих желанието на госпожа Хюм, Кити веднага прие поканата. Събитието е важно, каза тя, пък и харесвала госпожа Хюм, затова с удоволствие би й дала своята морална подкрепа в такъв момент. Така вместо двама станахме четирима. Ню Йорк една ли е виждал по-шарена група от опечалени.

Госпожа Хюм излезе рано на следващата сутрин, за да доведе брат си от болницата. Докато я нямаше, Кити пристигна в апартамента, облечена с най-късата си минипола, а гладките й крака с бакърен тен изглеждаха прекрасно на високите токове, които беше обула специално за случая. Обясних й, че братът на госпожа Хюм май не е с всичкия си, но тъй като самият аз никога не го бях виждал, не бях сигурен какво точно означава това. Чарли Бейкън се оказа едър кръглолик мъжага на петдесет и малко години с пооредяла рижава коса и наблюдателни неспокойни очи. Появи се със сестра си. Беше някак едновременно отнесен и превъзбуден (излизаше за пръв път от почти цяла година) и отначало само се усмихваше и здрависваше. Носеше синьо яке с вдигнат догоре цип, току-що изгладени сиво-кафяви униформени панталони, лъснати до блясък черни обувки и бели чорапи. В джоба на якето си държеше малък транзистор, а в едното си ухо беше пъхнал слушалка, която непрекъснато попипваше. От време на време мушваше ръка в джоба и започваше да върти копчетата на транзистора. В такива моменти затваряше очи и се съсредоточаваше, сякаш приемаше сигнали от космоса. Като го попитах коя е любимата му станция, той ми отвърна, че всички са еднакви.

— Не слушам радио за удоволствие — рече. — Това ми е работата. И ако си я върша както трябва, ще знам какво става с големите туловища под града.

— Големите туловища ли?

— Водородните бомби. Складирани са в тунели под земята и непрекъснато ги местят, за да не могат руснаците да разберат местонахождението им. Разполагат с около стотина скривалища — долу под града, надълбоко, под метрото дори.