Пол Остър - Лунен дворец

На Кити й трябваше място, за да танцува (разполагахме с повече от шестстотин квадратни метра), а самият аз бях запленен от възможността да живея в едновремешен склад с оголени тръби и ръждясал ламаринен таван. Купихме си печка и хладилник на старо от Ист Сайд, после платихме да ни поставят най-обикновен душ и нагревател за топла вода в банята. След това пребродихме квартала да търсим изхвърлени мебели, набавихме си маса, библиотечка, три-четири стола и едно зелено бюро с разклатени крака. Накрая си купихме матраци от дунапрен и най-необходимите кухненски прибори. Мебелировката ни едва се забелязваше в огромното незапълнено пространство, но тъй като и двамата ненавиждахме претрупани от вещи помещения, задоволихме се с минимализма на декора и повече нищичко не добавихме към него. Вместо да пилеем пари по обзавеждане на склада — дори при това положение вече бях изхарчил хиляда долара, — тръгнахме на лов за нови дрехи. Аз си намерих всичко необходимо за един час, след което продължихме да обикаляме през целия ден от магазин на магазин, за да открием най-хубавата рокля за Кити. Успяхме да я намерим чак след като се върнахме в Китайския квартал — копринено chipao в лъскав тъмносин цвят с червени и черни бродерии. Идеалната рокля за Жената Дракон с цепка от едната страна, силно опъната по ханша и гърдите. Цената беше свирепа и си спомням, че дори извих китката на Кити, за да я накарам да млъкне и да ме остави да й я купя. Според мен си струваше парите, освен това обичах Кити да я носи. Когато се застоеше в гардероба, винаги намирах повод да я извадя оттам, като заведа Кити на приличен ресторант. Кити беше особено чувствителна към нечистите ми помисли и щом разбра колко съм пристрастен към тази рокля, взе да я слага дори вкъщи. Понякога вечер, когато двамата оставахме сами у дома, просто я навличаше на голо като прелюдия към предстоящото прелъстяване.

За мен Китайският квартал беше като чужда страна — при всяко излизане на улицата губех ориентир и ме обземаше усещане за пълно объркване. Мястото, разбира се, си беше част от Америка, само дето не разбирах какво си говорят хората, нито можех да вникна в смисъла на онова, което виждах. Дори след като се запознах с неколцина от местните продавачи, контактите ни се изчерпваха с по няколко любезни усмивки и налудничави ръкомахания — един език на жестовете, лишен от истинско съдържание. Не можех да проникна под безмълвната повърхност на нещата и понякога тази изолация ме караше да се чувствам като в някакво съновидение, сякаш се разхождах сред тълпи от призрачни хора с маски на лицата. Противно на собствените ми очаквания обаче, изведнъж се оказа, че ролята на аутсайдер ми допада. Бе странно свежо усещане и в крайна сметка засили необичайността на онова, което се случваше с мен. Нямах чувството, че съм се преместил просто в друга част, на същия град, а по-скоро, че съм пропътувал половината свят, за да се озова там. Нищо чудно, че всичко ми беше чуждо, дори самият аз на себе си.

Щом се настанихме в новото жилище, Кити си намери работа до края на лятото. Опитах се да я разубедя, тъй като предпочитах да й давам пари и да си почива, но Кити беше категорична. Каза, че предпочита всичко между нас да бъде на равни начала и никак не държи аз да поема цялата й издръжка. Идеята беше да не харчим от готовите пари, или поне да ги харчим по малко. В тези неща Кити беше несъмнено по-практична от мен и аз приех желязната й логика. Тя подписа договор с една агенция за секретарски услуги и само след три дни й намериха работа в издателство „Макгро-Хил“ на Шесто авеню в едно от техните илюстровани списания. Спомням си, че много често се шегувахме с името на списанието, което и досега не мога да произнеса, без да се засмея: Модерни пластмаси: журналът, който ще ви накара да се влюбите в пластмасата. Кити работеше от девет до пет всеки божи ден, като пътуваше натам и обратно с метрото заедно с милиони други потни тела в най-големите летни жеги. Сигурно не й е било лесно, но никога не се оплакваше. Всяка вечер по два-три часа правеше танцовите си упражнения вкъщи и може би затова на следващия ден изглеждаше свежа като кукуряк, готова за тягостното ежедневие. Докато я нямаше, аз се грижех за къщата, пазарувах и винаги гледах да има нещо за вечеря, когато се върне. Така за пръв път усетих вкуса на домашния живот, който някак съвсем естествено ми се удаде, без дори да знам защо. Никой от нас не говореше за бъдещето, но в един момент, след около два-три месеца съвместен живот, мисълта за брак като че взе да минава все по-често през ума и на двама ни.