Пол Остър - Лунен дворец

В средата на септември Кити отново започна часовете си в „Джилиард“, а в края на същата седмица най-накрая получих писмо от Соломон Барбър. От смъртта на Ефинг бяха минали почти четири месеца и аз бях престанал да очаквам отговор от сина му, пък и какво би могъл да каже той при така стеклите се обстоятелства. Евентуалните реакции бяха много — шок, омраза, радост, ужас. Не можех да му се сърдя, че се спотайва. Да си прекарал първите петдесет години от живота си, смятайки, че баща ти е мъртъв, после да научиш, че е бил жив през цялото това време, само за да разбереш в крайна сметка, че току-що е починал и този път наистина — не можех да си представя как човек би реагирал на толкова зашеметяващи вести. Но когато писмото на Барбър цъфна в кутията ми, оказа се едно много любезно писмо, пълно с извинения и безкрайни благодарности за стореното от мен през последните месеци от живота на баща му. Пишеше, че не иска да ми се натрапва, но ще се радва на възможността да си поговорим. Питаше дали ако в края на някоя седмица прескочи до Ню Йорк, ще се отзова на поканата му. Тонът му беше изключително мил и тактичен, затова и през ум не ми мина, че мога да му откажа. Щом изчетох писмото, веднага му отговорих, че ще се радвам да се видим по всяко удобно за него време.

Много скоро той долетя в Ню Йорк — един петък следобед в началото на октомври, когато беше започнало да застудява. Настанил се в хотела си — „Уоруик“ в центъра на града — и веднага ми се обади, че е пристигнал. Казах му, че тръгвам и ще се срещнем във фоайето. Когато попитах как да го разпозная, той тихо се изсмя в слушалката:

— Най-дебелият човек наоколо. Няма как да не ме забележиш. Но в случай, че има и друг с моите размери, знай, че съм плешив. Нямам нито косъмче на главата си.

Както много скоро разбрах, дори думата „дебел“ не можеше да го опише точно. Синът на Ефинг беше огромен, монументално туловище, безредно натрупана купчина от плът върху плът. Никога преди не бях срещал човек с подобни размери и когато го зърнах, разположен на едно канапе във фоайето на хотела, поколебах се дали да се приближа. Беше един от онези чудовищно дебели хора, които понякога виждаш на улицата — колкото и да се мъчиш да извърнеш поглед, не можеш да откъснеш опулените си очи от тях. Беше направо титаничен в своята пълнота, такава надута изобилна закръгленост, че няма как да го погледнеш, без да усетиш как се смаляваш. Сякаш неговата триизмерност беше по-триизмерна от тази на останалите хора. Не само че заемаше повече място от другите, но като че се разливаше в него, разтичаше се извън собствените си очертания и се разполагаше в околното пространство, където всъщност не беше. Отпуснат на канапето с плешивата си бегемотска глава, щръкнала между гънките на обилния му врат, в него имаше нещо легендарно, нещо едновременно тлъсто и трагично. Струваше ми се невъзможно крехкият миниатюрен Ефинг да е дал живот на такъв син — приличаше на генетична грешка, на дегенерирало семе, прекомерно избуяло, до уродливост. В продължение на миг или два бях почти сигурен, че това е халюцинация, но после очите ни се срещнаха и лицето му светна в усмивка. Носеше зелен костюм от туид и светлокафяви обувки „Хъш пъпис“. Наполовина изпушената пура между пръстите му изглеждаше като карфичка.

— Соломон Барбър? — попитах.

— Същият — каза. — А ти трябва да си господин Фог. За мен е удоволствие да се запознаем, сър.

Имаше мощен звънлив глас, който леко гъгнеше от дима в дробовете му. Разтърсих огромната му протегната към мен ръка и седнах на канапето до него. Известно време никой не продума. Усмивката върху лицето на Бърбър бавно се стопи и чертите му се изкривиха в тревожно отнесено изражение. Той ме изучаваше напрегнато, но в същото време изглеждаше потънал в размисъл, сякаш точно сега му бе хрумнала някаква идея от изключителна важност. След това, неизвестно защо, затвори очи и въздъхна.

— Навремето познавах една личност на име Фог — каза той най-после. — Много отдавна.

— Името ми не се среща много често — казах, — но неколцина от нас все още се мотат наоколо.

— Въпросната личност Фог тогава беше в моя курс, но това беше отдавна, през четирийсетте години. Тогава бях още съвсем млад преподавател.

— Помниш ли първото му име?

— Помня го, разбира се, но не става дума за мъж, а за млада жена. Емили Фог. Беше първокурсничка в моя клас по американска история.

— А знаеш ли откъде беше родом?

— Чикаго. Мисля, че беше Чикаго.